Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Само един слаб лъч осветяваше хоризонта. Следващата сряда се откриваше Ардфилънския панаир и аз трябваше да придружа Кейт и Джеми на „спектаклите“. В миналото дядо бил редовен посетител на тези представления и той с жарки фрази ми описа удоволствията там. Когато замислен отбелязах, че сигурно добре ще се забавлявам, той възторжено ми отговори:
— Ще се забавляваме, моето момче. Ще се забавляваме.
Джеми обеща да ни вземе в два часа с колата с надлъжни седалки. Пристигна навреме, но с друг превоз. Ние с Кейт го чакахме до прозореца на гостната и ахнахме изумени, когато един жълт автомобил изфуча.
— Щом брат ти Адъм може да кара такава кола, защо аз да не мога! — с ново карирано кепе и по-весел от обикновено, Джеми веднага обясни. Сем Лайтбоди, механик от Аргайлскня завод, му бил приятел. Сем наел колата и щял да ни закара в Ардфилън.
Здрависахме се със Сем — той остана на шофьорското място със слънчеви очила на очите, здраво стиснал двата вертикални лоста, сякаш подхранваше работата на машината с пулсирането на собствената си кръв. По негово предложение Кейт изтича в къщи за воал, с който да върже шапката си. После, преди да заемем местата си, ние обикаляхме възхитени около колата, когато изчеткан, натъкмен, с най-хубавия си бастун в ръка, през портата бавно се подаде дядо.
— Забележително… забележително! — каза той, загледан в колата, после строго се обърна към Джеми: — Как си представяте, че ще ви оставя да заведете внучката ми в Ардфилън… до толкова късно… и само някакво дете да я придружава?
— О, дядо! — каза Кейт раздразнена. — Ти не си поканен.
Но Джеми избухна в силен смях. Той познаваше дядо. Няколко пъти съм ги виждал как излизат заедно от „Драмбъкския герб“ и бършат устни с опакото на ръцете си.
— Нека дойде. Колкото повече сме, толкова по-весело. Скачайте!
След няколко предварителни потръпвания колата се разтресе и плавно се понесе по Драмбък роуд. Кейт и Джеми седяха на високата предна седалка до шофьора, перата по яката й от боа грациозно трептяха на вятъра. Ние с дядо се разполагахме в голямата задна част на автомобила. Едва тръгнахме и една ръка, ръката на Джеми се протегна назад с голяма пура. Дядо прие, запали, нагласи единия си крак на седалката и се облегна царски.
— Очарователно, Робърт! — говореше той с благовъзпитания си глас. — Надявам се, че ще ни повозят из града. И хората ще могат да ни видят.
В същност, ние се спуснахме под железопътния мост и се отправихме към Хай стрийт. Изведнъж див вик ме накара да се надигна. Видях Мърдок, застанал на гаровия изход. Махаше ни с ръце да спрем. Профучахме край него, той свали бомбето си и като продължаваше още да ни маха с ръка, започна тежко да върви след нас.
— Спри, Сем, спри! — извиках аз. — Това е нашият Мърдок.
Колата спря с ужасен тласък, застана на едно място и всички ние заподскачахме като грахови зърна върху барабан. Сем също подскачаше и с измъчен израз на лицето се обърна — очевидно той смяташе, че такива извънредни спирания и тръгвания не влизаха в нормалното управление на автомобила. Но ето го Мърдок, пуфтящ, задъхан, с дебелите си празнични дрехи. Качи се и като се тръшна на седалката отзад, обясни:
— Идвам с вас.
Мълчание. Нямаха ли край тези самопоканили се гости? Дядо особено беше засегнат от това натрапничество, но натискайки лоста, Сем разреши трудното положение и ние изхвръкнахме напред, след като ни разтресе няколко пъти. Скоро вече бързо се носехме из града.
— Как изкара, Мърдок? — изкрещях аз, надвиквайки вятъра, който приятно свистеше край ушите ни.
— Чудесно! — каза Мърдок. — Просто чудесно. — Все още задъхан, той се сви на седалката с полуотворена уста, вдигна яката на сакото си над ушите, които днес стърчаха повече от всякога. Изглеждаше блед. Помислих си, че е от силното тичане. Вееше си с шапката някак си без нужда. Отвори по-широко устата си, сякаш да каже нещо, после пак я затвори.
Сега разговорът стана невъзможен. Излязохме извън града и се спуснахме по брега на река Ли. Пред нас, простряно чак до морето, лежеше широкото устие, залято от подобни на пайети отражения на силното слънце. Покрай брега, през равните зелени пасбища и пясъчни дюни се извиваше бяла лента — пътят, по който трябваше да минем. На запад над синята мъгла се виждаше един по-наситено син силует — вечно изправен там като на стража — планината Бен. Такава красота, такава спокойна и светла благодат! Защо не можех да гледам всичко това без в сърцето ми да се прокрадват тъга и болка? Нещастно дете, у което красотата винаги ще ражда тази далечна тягостна мъка. Въздъхнах и се предадох на тъжния сладък възторг от нашия летеж.