Лашър [calibre 1.6.0]

И все пак живееше в ужас да не би циганите да го намерят и да го върнат при себе си. От тази мисъл оставаше без дъх. Опитваше се да не излиза много често. Понякога просто стоеше треперещ в някоя малка уличка, пушеше, проклинаше се и се чудеше дали да не събере кураж да напусне Рим. Циганите смятаха да тръгнат за Неапол. Може би вече бяха заминали.

Понякога бродеше из хотелските коридори и ядеше остатъците от храна по количките за румсървиса, оставени пред вратите на стаите.

Но нещата ставаха все по-лесни. Научи се да си урежда преспиване в чисто легло преди да сключи малките си сделки.

Един симпатичен сивокос американец му купи фотоапарат просто защото Юри прояви интерес, а един французин му даде портативното си радио, защото му бе омръзнало да го влачи навсякъде със себе си. Двама млади араби му подариха дебел пуловер от магазин с английски стоки.

На десетия ден от неговата свобода джобовете му вече бяха доста издути. Той дори си позволи да влезе в един изискан ресторант по обяд и си поръча ястие сам.

- Мама каза, че трябва да ям спанак - рече на келнера на италиански, без никакъв акцент. - Имате ли спанак. - Много добре знаеше, че спанакът е едно от най-вкусните ястия в римските ресторанти, сготвен съвсем леко, за да не нагарча. Крехката телешка пиката беше великолепна! Остави голям бакшиш до чинията и излезе.

И все пак не знаеше как да продължи.

На петнайсетия ден от неговото приключение - или малко по-късно - срещна човека, който щеше да промени целия му живот.

Беше ноември и застудяваше. Юри вървеше по «Виа Кондоти», където си купи кашмирен шал в един от модните магазини недалеч от Испанските стълби. Фотоапаратът висеше на рамото му, а радиото бе пъхнато в джобчето на ризата му, под пуловера. Имаше много пари, пушеше цигара и дъвчеше пуканки от малко найлоново пакетче. Мотаеше се по улицата и оглеждаше осветените кафенета и шумните американци в тях. Вече почти не мислеше за циганите, не бе виждал нито един от тях от деня на бягството си.

Тясната улица бе само за пешеходци, красиви момичета се прибираха у дома от работа и вървяха едно до друго, както бе обичаят в Рим, или караха бавно малките си мотопеди сред тълпата, за да се доберат до близката ярко осветена улица. Юри огладняваше. Пуканките не му бяха достатъчни. Зачуди се дали да не влезе в някой от ресторантите. Ще помоли за маса за него и майка му, ще изчака известно време и после ще поръча, като внимателно покаже парите така, че келнерът да разбере, че е богат.

Като се чудеше какво да стори, той облиза солта от пуканките по устните си и смачка цигарата. Видя някакъв човек да седи до масичка в близкото кафене, приведен над чаша и гарафа с вино. Беше към двайсетгодишен, с дълга до раменете рошава коса, но със скъпи дрехи. Просто млад американец, а не безпарично хипи. Пък и на масата му имаше много скъп японски фотоапарат, бележник и куфарче. Всъщност мъжът като че се опитваше да пише нещо в подвързания с кожа бележник, но щом вземеше химикалката и надраскаше няколко думи, започваше да кашля мъчително, точно както кашляше майката на Юри при онова последно пътуване. При всеки пристъп чертите му се разкривяваха от болка, а очите му се присвиваха и се отваряха сякаш от изненада, че нещо толкова просто може да му причинява такива мъки.