Смъртта на госпожа Макгинти

IV.

Очакванията за хубав ден от приятната сутрин не се оправдаха. Струпалите се облаци действаха потискащо и вещаеха дъжд. Докато си пробиваше път из гъстите храсталаци към входната врата на Хънтърс Клоуз, Поаро стигна до заключението, че не би желал да живее в тази долина в подножието на хълма. Самата къща беше заобиколена от дървета, а стените й се задушаваха в бръшлян. „Това място — мислеше си той — има нужда от брадвата на дървар.“

(Брадва? А може би секач за захар?)

Позвъни и след като не получи отговор, позвъни още веднъж.

Отвори му Дирдри Хендерсън. Беше изненадана.

— О, вие ли сте? — възкликна тя.

— Мога ли да вляза и да поговоря с вас?

— Аз… ами, добре, да, разбира се.

Покани го в малка, затъмнена всекидневна, в която и преди беше влизал. Върху камината Поаро разпозна по-голямата сестра на каничката за кафе от полицата на Морийн. Нейният огромен чучур сякаш внасяше елемент на източна свирепост в тази иначе европейска стая.

— Боя се — каза Дирдри с извинителен тон, — че сме доста разтревожени днес. Нашата домашна прислужница, германката, ни напуска. При нас е само от месец. Оказа се, че е приела работата само за да пристигне в Англия, понеже щяла да се омъжва за някого тук. Вече всичко й е уредено и тя си заминава още тази нощ.

— Много нетактично от нейна страна — отбеляза Поаро.

— Нали? Вторият ми баща казва, че е незаконно. Но дори и да е така, щом тя ще се омъжва и ще напуска, не виждам какво можем да направим. Даже нямаше да разберем, че си тръгва, ако не я бях заварила да си стяга багажа. Щеше да се измъкне тихомълком от къщата, без да каже и дума.

— Уви, не живеем във време, когато хората зачитат другите.

— Така е — глухо отвърна Дирдри. Тя потърка челото си. — Уморена съм — рече. — Много съм уморена.

— Да — внимателно отвърна детективът. — И аз мисля, че сигурно сте доста уморена.

— А вие за какво дойдохте, мосю Поаро?

— Исках да ви попитам за едно чукче за захар.

— Чукче за захар ли?

На лицето й се изписа недоумение.

— Един предмет от месинг, украсен с птичка отгоре и инкрустиран със сини, червени и зелени камъчета. — Той прилежно издекламира описанието.

— О, да, сещам се.

Гласът й не издаде никакъв интерес или оживление.

— Доколкото съм осведомен, бил е ваша собственост?

— Да. Майка ми го купи от пазара в Багдад. Чукчето за захар е едно от нещата, които бяхме занесли на разпродажбата в дома на викария.

— Разпродажбата на „Донеси и купи“, нали така?

— Да. Има доста такива магазини наоколо. Трудно е да накараш хората да дадат пари, но обикновено все може да се изрови по нещо и да се изпрати там.