Бар „Дивата зона“
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Бар „Дивата зона“». Краткое содержание книги:
— Знаеш какво искам — каза той.
— Не, не зная. И никога не съм знаела.
— И какво би трябвало да означава това?
— Означава, че не зная какво искаш и се уморих да се мъча да разбера.
— Уморила си се да се мъчиш да разбереш какво?
— Какво искаш — сопна се Лейни, явно по-силно, отколкото бе възнамерявала, защото гласът й рикошира в стените и отекна в салона. Тя сведе брадичка и се втренчи в ореховия паркет. — Виж, дай да не правим това. Прекалено съм уморена да се въртя в кръг.
— Искаш да кажеш, че си се уморила да бъдеш женена?
— Уморена съм от отношението ти.
— И какво е отношението ми? — попита гневно Том.
— Използваш дома ни като хотел, посещаваш го, когато нямаш по-добро място, на което да отидеш или нещо по-хубаво, което да правиш. Не уважаваш нито времето, нито чувствата ми. И пукната пара не даваш какво искам аз.
— Това са пълни глупости.
— Не са глупости.
— Казвам ти, глупости са — гневно повтори Том.
— Добре. Наречи го, както искаш. На мен ми писна.
— Тогава… какво? Тръгваш си просто така?
— Не си тръгвам просто така.
— Прибирам се онази нощ, тебе те няма, децата ги няма. Това как ще го наречеш?
— Пропускаш същественото.
— И какво е шибаното съществено?
— Моля те, Том, може ли да говорим по-тихо? — Лейни притеснено погледна към предната част на салона. — Не е нужно всички да узнават за нашите неща.
— Само адвокатите — сопна се той.
— Какво?
— Зная, че си говорила с адвокат, Лейни.
— Откъде знаеш?
Том забеляза, че страхът се бе върнал в очите й. Не можа да се сдържи да не се разхили.
— Следил ли си ме? — попита тя.
— Мислиш ли, че ще ти позволя просто да ме разделиш от децата ми?
— Никой не се опитва да те разделя от децата ти. Щом нещата се подредят, щом се преместиш в собствен апартамент…
— Собствен апартамент? За какво, по дяволите, говориш? Аз си имам къща. Никъде няма да се местя.
— … и постигнем споразумение — продължи тя, сякаш той не бе казал нищо, — ще можеш да виждаш децата си.
— Току-що ти казах, че няма да се местя никъде.
— Нямаш избор, Том. Ти официално се отказа от правата си, когато родителите ми се съгласиха да поемат ипотеката ни.
Том поклати глава.
— Не знаех какво подписвам.
— В такъв случай, може би е добре да се консултираш със свой собствен адвокат.
— О, може би е добре да се консултирам с мой собствен адвокат — имитира я той. — И откъде се очаква да намеря пари за това? Кажи ми, кучко, понеже явно имаш отговор на всички въпроси.
— Добре, Том. Достатъчно. Мисля, че трябва да си вървиш.
— О, така ли мислиш?
— Очевидно, тук няма да уредим никакви сметки.
— Ти си правиш сметката да вземеш нещо, така ли? — тросна се той, умишлено изопачавайки думите й. — Мислиш си, че просто така ще ти дам пари, задето ме изритваш от собствената ми къща?
— Не искам издръжка за себе си — отговори Лейни с леко треперещ глас.
— О, щедрата тя, няма що — изсумтя Том.
— Само за децата.
— Издръжка за децата? — Какви ги говореше, по дяволите? Той едва печелеше, колкото да покрива собствените си проклети разходи. — Откъде?
— Процент от доходите ти. Съдът ще реши кое е справедливо.
— Нищо от това не е справедливо и ти го знаеш. Не ми пука какво ще реши съдът. Няма да получиш нито една шибана стотинка.
— Не е за мен, Том. За децата ти е, които твърдиш, че обичаш.
— Ти да не би да твърдиш обратното?
— Твърдя, че те имат определени нужди…
— Аз ще ти кажа от какво имат нужда. Имат нужда от баща си — изкрещя той.
— Може би е трябвало да помислиш за това по-рано.
Иззад извитата стена се подаде някакъв мъж. Черната му коса бе оформена във висок перчем, носеше бяла тениска, втъкната в прилепнали черни кожени панталони.