Бонбонени обувки

Аз се разсмях и Алис ме погледна почти тревожно, но спря да се порадва на творението на Розет (и да изяде домашния трюфел, с който я почерпихме по случай обновяването на сладкарницата). Тя се държи доста приятелски със Зози, с която са си говорили един-два пъти, и много харесва Розет – дори коленичи до нея на пода, за да сравни малките си длани с изцапаните в боя ръчички на Розет.

После дойдоха Жан-Лу и Попол, заинтригувани от цялата тази суетня. След тях се отбиха Ришар и Матюрен, редовните клиенти на "Льо Пти Пенсон". После мадам Пино от магазинчето на ъгъла се престори, че има спешна работа в нашата част на площада и любопитно погледна през рамо към хаоса пред вратата ни.

Отби се и дебелият Нико и с обичайното си въодушевление започна да коментира новия облик на сладкарницата.

– Жълто и синьо! Любимите ми цветове! Твоя ли беше идеята, Пепеляшке?

Зози се усмихна.

– Всички се включихме.

Всъщност днес тя беше боса и дългите ѝ добре оформени стъпала бяха стъпили здраво на нестабилната сгъваема стълба. Изпод кърпата на главата ѝ стърчаха няколко кичура коса, а голите ѝ ръце бяха екзотично изцапани с боя.

– Изглежда много забавно – отбеляза Нико с въздишка.

– С тези малки детски ръчички.

Той разпери своите длани – големи, бели и пухкави – и очите му светнаха.

– Иска ми се и аз да опитам, но като че ли вече привършвате, а?

– Давай – казах му аз и кимнах към подносите с боя.

Нико протегна ръка към един поднос. На него имаше червена боя, която беше започнала да засъхва. Той се поколеба за миг, после с рязко движение потопи пръсти в боята.

– Много е приятно – каза Нико усмихнат. – Все едно да бъркаш сос за спагети без лъжица.

Той отново протегна ръка, като този път потопи и дланта си.

– Ето тук! – възкликна Анук и посочи едно празно петно на стола пред себе си. – Розет го е пропуснала.

Оказа се, че Розет е пропуснала много места и Нико се зае да помогне на Анук да ги запълни, и дори Алис остана да гледа, а аз направих горещ шоколад за всички и после седнахме като цигани да го изпием на стълбите, и се смяхме до припадък, когато група японски туристи минаха покрай нас и ни снимаха как седим отвън.

Както каза Нико, беше много приятно.

– Знаеш ли – заговори ме Зози, докато разчиствахме след боядисването, – тази сладкарница има нужда от име. Там горе има табела – тя посочи избелялата дървена дъска, окачена над вратата, – но доколкото виждам, надписът отдавна се е изтрил. Какво ще кажеш да сложим нов, Ян?

Аз свих рамене.

– Искаш да кажеш, че без него хората няма да разберат какво има тук?

Всъщност знаех какво иска да каже. Но името не е просто празен звук. Да дадеш име на нещо означава да му дадеш сила, да го напълниш с емоционално съдържание, каквото до този момент моята тиха сладкарничка не е имала.