Забравените
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: John Puller #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-331-9
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Забравените». Краткое содержание книги:
На пръв поглед Парадайз е земен рай. Джон обаче скоро разбира, че там се върши дейност, която обрича стотици хора от цял свят на същински ад. Военният агент е свикнал да рискува, но противниците му са толкова силни и зловещи, че не могат да бъдат разбити лесно. Джон дори не подозира, че в предстоящата битка на живот и смърт ще намери съюзник с почти свръхестествени способности. Един човек на честта, готов на саможертва. Един българин.
Този път май щеше да се стигне до размяна на куршуми, а не на юмруци.
Но преди да се изправи срещу тази заплаха, Пулър искаше да провери и нещо друго.
Пое надолу по улицата, подмина „Сиера“ и почти се сблъска с някакво хлапе, изскочило срещу него. Бързо протегна ръка и успя да предотврати падането му.
— Добре ли си?
Дребничкото лице на момчето беше разкривено от гняв. От устата му изригна пълноводен поток обидни епитети.
— Ще ми кажеш ли къде живее Диего?
Хлапакът продължаваше да бълва ругатни на някакъв миш-маш между английски и испански.
Пулър извади банкнота от пет долара и я размаха под носа му.
— Това може да е твое — хладно подхвърли той. — Другият вариант е да потърсиш сапун, за да измиеш мръсната си уста.
— Оная, синята — осъзна се хлапакът и махна надолу по улицата. — На втория етаж.
После дръпна банкнотата от пръстите на Пулър и побърза да изчезне.
„Оная, синята“ се оказа паянтова сграда със синя тента отпред. Нещо като пансион на два етажа с по четири стаи, ограден с дървена веранда.
Пулър изкачи стълбите и почука на най-близката врата. Не се случи нищо. В момента, в който понечи да се прехвърли на следващата, вратата се отвори и на прага се появи Диего.
От начина, по който вдигна глава да го погледне, стана ясно, че нещо не е наред.
— Какво има, Диего?
В следващия миг забеляза някакво движение зад гърба на момчето и бързо получи отговор на въпроса си.
Исабел и Матео стояха един до друг в стаята с подути физиономии. Някой ги беше използвал за боксови круши. Матео едва чуто подсмърчаше, а Исабел мълчеше. Гледаха го враждебно.
— Да не са ти брат и сестра?
— Братовчеди са ми — отговори Диего.
— Всички живеем при баба — поясни Исабел и направи крачка напред.
— А тя къде е?
— На работа — рече Диего. — Бачка в кухнята на един крайбрежен ресторант. Казва се „Клипър“.
— Готвачка ли е?
— Не, чистачка.
— Кой ви причини това? — попита Пулър и махна към обезобразените лица на братовчедите.
— Познай — горчиво отвърна Исабел.
— Извинявай, но трябваше да се намеся — въздъхна Пулър. — Не можех да им позволя да направят това, което бяха намислили.
— Защо? И друг път ми се е случвало.
— Ти не си puta! — гневно я изгледа Диего.
— А може би съм — отвърна тя.
— Не, не си — намеси се Пулър. — Със сигурност не искаш да поемеш по този път!
— Да бе, как ли пък не. Може би ще постъпя в колеж и ще уча за доктор!
— Защо не? — изгледа я Пулър.
— Абе ти на коя планета живееш? — язвително отвърна момичето.
— Ти не си puta — повтори Диего.
Момичето отмести поглед и успокоително поглади главата на подсмърчащия Матео.
Пулър насочи вниманието си към Диего.
— Откри ли колата?
Момчето извърна поглед към Исабел, която внимателно ги наблюдаваше, после излезе на верандата и затвори вратата след себе си.
— Какво се е случило с родителите на Исабел, а и с твоите? — попита Пулър.
— Ами просто изчезнаха — сви рамене момчето. — Един ден бяха тук, а на следващия вече ги нямаше. Не знам. Сигурно са се върнали в Ел Салвадор.
— А баба ти не знае ли?
— И да знае, не казва.
— Не е възможно да са ви зарязали тук просто ей така.
— Може би са решили, че е по-добре да ни зарежат тук, вместо да ни върнат обратно. Искаха най-доброто за нас. Сега аз съм мъжът в къщата. Ще се погрижа за всичко.
— Харесвам смелостта ти, но все още си малко момче.
— Може и да съм, но открих колата ти. — Диего замълча за момент, после подхвърли: — А ти обеща да ми дадеш още пари…
— Тъй ли? — усмихна се Пулър, но вече вадеше двайсетачка от джоба си. — Докладвай!
Момчето продиктува номера на колата.
— Как успя да го вземеш? Беше зацапан с кал.
— Онези трябва и да се хранят, нали? Изчаках ги да слязат и избърсах табелата с парцал. После пак я замазах.
— Опиши ми ги.
Диего се подчини.
— Сигурен ли си?
— Да.
Пулър му подаде двайсетте долара.