Градска готика

— Дявол да го вземе. Запалих филтъра! Виж сега каква я свърших заради теб, с всичките тези глупости за огнестрелно оръжие!

Лео и останалите не коментираха. Те просто го гледаха и чакаха.

Пери поклати глава.

— Гледайте сега. Нека се обадя още веднъж на 911. Този път ще докладвам, че има пожар. Това би трябвало да ги докара тук по-бързичко.

Лео го огледа със съмнение. Сега, когато беше взел решение какво трябва да се направи, изгаряше от нетърпение да изпълни плана си.

— Колко време ще отнеме това?

Преди г-н Уоткинс да отговори, Дуки ги прекъсна:

— Йо, сетих се! Чуйте сега. Знам как ще ги докараме тука! Ще запалим шибаната къща! Те ще дойдат яко бързо, ако го направим!

Лео, Крис, Джамал и г-н Уоткинс се втренчиха в него, изгубили дар слово. Маркъс посегна и го прасна здравата по тила.

— Оууу… — нацупен, Дуки разтри главата си и се втренчи злобно в приятеля си. — За какъв дявол го направи?

Маркъс отново го прасна, този път по-леко.

— Не можем да запалим къщата, тъпо копеле такова! Вътре има изгубени хора! Как се очаква да ги спасим, ако шибаното нещо вземе та изгори?

— Еми такова… Не се сетих, да ти кажа.

— Няма майтап!

— Момчета, вие просто почакайте тук за минута — Пери се изправи с мъчително стенание и си отърси панталоните.

Влезе в къщата. Младежите търпеливо чакаха. Лео го чу да говори с г-жа Уоткинс, но не успя да разбере какво точно си казват. Съдейки по тона им, спореха за нещо. След това се възцари тишина. Покрай групата тийнейджъри бавно мина черен нисан със затъмнени прозорци и пурпурни стопове. Субуферът в багажника на колата раздрънча прозорците на съседните къщи. Полека зави на ъгъла. Момчетата го гледаха как изчезва в далечината.

— Знаете ли какво? — попита Дуки тихичко. Говореше с копнеж и гледаше към небето. — Не искам да умра тук!

— Няма да умираме никъде — заяви Джамал. — Просто ще огледаме. Ще помогнем на онези бели хлапета.

— Не, нямах предвид в къщата. Имах предвид тук, в този квартал. Не искам да остарея и да се сбръчкам, а да не съм ходил по-далеч от Северно Фили. Г-н Уоткинс спомена за предградия и прочие щуротии. Искам да ги видя. Може да не е по-различно от тук, но искам сам да го открия!

Никое от момчетата не отвърна. Лео тайно хранеше същите копнежи. Беше сигурен, че и с останалите му приятели е така. Най-далеч от дома бе излизал преди шест години, когато беше на десет. Майка му ги записа с брат му в лятна програма, в която децата от сърцето на града отиваха да живеят за две седмици със семейства в провинцията. Тяхното приемно семейство, Грако, бяха свестни. Г-н Грако си изкарваше хляба с писане на комикси, а съпругата му Мара беше застрахователен агент. Имаха две деца — Дейн, на възрастта на Лео, и Дъг, който беше на възрастта на големия му брат. Семейство Грако живееха в яка фермерска къща с огромен двор и много дървета и полета наоколо. В началото Лео се беше стреснал. Чувстваше се неудобно там, и макар че си прекара хубаво онова лято, с благодарност се завърна у дома. Но понякога, късно нощем, лежеше в спалнята си, слушаше отзвуците на града и си мислеше за онази ферма в провинцията и колко тихо беше там. Чудеше се какво ли е да живееш на такова място през цялото време, да не пътуваш през живота с ужас, да не си постоянно нащрек какво се случва около теб и да не се притесняваш за близките си. Разбира се, дори хора като семейство Грако сигурно имаше от какво да се плашат. Навсякъде се срещаха чудовища. Достатъчно е само да им обърнеш камъка, за да ги намериш отдолу, където се крият в мрака.