Точно в полунощ
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #22
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Точно в полунощ». Краткое содержание книги:
Докато търси мистериозната жена, Ричър попада на частен детектив, нает от близначката на С. Р. С. Тя не е чувала сестра си от две години. Двамата мъже тръгват по следата, която води на запад, към Уайоминг. Колкото повече напредват, толкова по-опасен става теренът. Оказва се, че пръстенът е малка брънка от тъмна верига. Но единственото, което бившият военен полицай иска, е да открие жената. Ако тя е добре, той ще си тръгне. Ако ли не... е, тогава Ричър няма да се спре пред нищо.
— Защо?
— Те доказват, че тя все още има два крака. И медалът не ѝ е присъден за толкова тежко нараняване, колкото би могло да бъде.
— Ако чорапите са нейни.
— Да предположим, че е така. Възможно е Портърфилд също да е посещавал дома ѝ от време на време. Къде би могъл да бъде този дом? На какво разстояние от тук? Представи си, че ти си Портърфилд. Колко надалече би пътувал заради някоя жена?
— Зависи.
— От какво?
— От много неща.
— Да погледнем по-оптимистично. Сандерсън може да не е мис Америка, но предполагам, че е достатъчно симпатична.
— Това е Уайоминг. Тук изминават огромни разстояния само за да си купят хляб. За приятелка… два часа може би. Сто и петдесет километра.
— Което не ни помага — отвърна Ричър. — Площта става прекалено голяма.
Брамал кимна.
— Бих предложил следващият ни ход да включва среща със съседите на Портърфилд, но нямам представа какво означава това тук. В този щат хората живеят на двайсет-трийсет километра един от друг. Обзалагам се, че някои изобщо не са виждали съседите си.
— Аз обаче смятам, че тук хората са зависими един от друг. Представи си, че се случи инцидент. На кого ще позвънят? На полицията или пожарната, които се намират на два часа път от дома им? Или на съседа, който ще пристигне за петнайсет минути? Може тук да постъпват именно така. Може съседите да са по-близки, отколкото предполагаш. Може би всеки знае всичко или почти всичко за другия.
— Много оптимистично.
Ричър не отговори. Беше сам в кухнята, резултат най-вероятно от подсъзнателен стремеж да държи под око изхода на къщата. Отворения прозорец със счупеното стъкло и откъснатия комарник. Отвън довя хладен бриз. И донесе със себе си всевъзможни звуци. Повечето бяха съвсем обичайни и не предвещаваха никаква заплаха. Шумолене на листа по клоните на дърветата, тежък плясък на птичи криле, жужене на пчела…
Един звук обаче бе различен. Много кратък, много далечен. Едва доловим. По-скоро откъслечен. Тихо драскане или тихо скрибуцане. Съвсем малка част от добре познат звук, характерен за тези места. Типичен за Уайоминг. И подобно на всички останали звуци, съставен от уникална комбинация от различни компоненти. Като ДНК. Той включваше ситен чакъл. По-едри камъчета. И каучук.
— Трябва да изчезваме — каза Брамал. — Идва кола.
Брамал излезе пръв. Вероятността да се заклещи в рамката на прозореца бе по-малка. Ричър го последва безпроблемно, след което Брамал се пресегна и затвори прозореца. После двамата отидоха на предната веранда.
Не видяха нищо.
— Трябва да се качим в колата — каза Брамал. — За всеки случай.
— Ако се чудиш какво да направиш, можеш да ги прегазиш — посъветва го Ричър.
Двамата се качиха в тойотата и Брамал запали двигателя.
Някакъв пикап изкачи последния склон и се появи в далечния край на платото. Беше форд с надстройка върху каросерията. Нещо като малък кемпер, но в полицейски вариант. Боята искреше от чистота. Изцяло бяла с изключение на вратите, където сияеха златни звезди, широки половин метър и също толкова високи. Над тях бе изписано името на окръга, а под тях — Шерифско управление. Определено приличаше на дизайна на пръстена от „Уест Пойнт“.
Шериф Конъли.
Той паркира близо до тойотата под такъв ъгъл, че хем да изглежда случайно и небрежно, а не заплашително, хем, помисли си Ричър, да блокира пътя на джипа им.
Шерифът бе преценил позицията им повече от добре. Тойотата щеше да бъде принудена да даде на заден и да го заобиколи.
Конъли свали прозореца си. Шофираше с шапка на главата, но пък кабината бе доста просторна, а таванът — висок. Ричър също свали своя прозорец. Пикапът бе спрял от неговата страна.
— Казахте ми, че не се интересувате от Портърфилд.
— Така е — отвърна Ричър.
— Но въпреки това сте тук, в дома му.
— Жената, която търся, е живяла тук поне няколко месеца. Опитвам се да открия къде е отишла след това.
— Портърфилд живееше сам.
— Невинаги е било така.
— Влязохте ли вътре? — попита шерифът.
— Да — призна Ричър.
— Как?
— Някой е проникнал с взлом преди година или повече. Използвахме същата дупка.
— Какъв взлом?
— Претърсили сте къщата след смъртта на Портърфилд. Намерили сте каквото сте намерили, заключили сте я и сте си тръгнали. После е дошъл някой друг и е влязъл през прозореца.