Черната корона
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Ледената планина #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-619-7354-36-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черната корона». Краткое содержание книги:
Буч и джуджетата пък бяха приготвили мощни оръдия срещу противниците си, а старият морски капитан не спираше да говори нещо за „пиперници“, които щели направо да попилеят силите на врага.
Но най-голяма помощ оказваше Белия крал. Владетелят на Гората се появи пред закрилниците ѝ, облечен в сияйна платинена броня, с дълъг шлем, увенчан с корона. Аурата на сила, която излъчваше, изненада всички — дори благородниците, които го познаваха. Той вече не бе просто мъдрият властелин, който изслушва и закриля всички. Той бе Пазителя на Всемайката, легендарен воин с невероятна мощ и изключителна вещина в магията. Най-силните елфически магьосници крачеха редом до него, с шушнещи дрехи от бръшлян, които искряха от събраната в тях магия.
Камарай нито можеше, нито искаше да повярва, че тази войска ще бъде победена. Тя съчетаваше силата на единството в многообразието, а участващите в нея бяха убедени, че се борят на страната на правдата. Преди финалното разположение на войските пред Гората на Всемайката, гордо се издигнаха знамената на три кралства — платинената корона на зелен фон, символ на елфите, кръстосаните мечове, символизиращи мощта на хората и гърнето със злато на фона на брадва, което бе герб на джуджетата.
Камарай вярваше, че враговете му не ще пробият тази линия, в която един до друг щяха да се бият елфически и човешки рицари, пъргави мускетари и опитни джуджета с мощни огнестрелни оръжия, ала бе предвидил и най-лошия вариант — в случай на нападение, войските щяха да се изтеглят така, че да вкарат противниците си в смъртоносен капан, между кръстосан огън на елфически стрели и джуджешки снаряди, между все още редките дървета в края на Гората. Бе важно да не се допуска врагът да оскверни вътрешността ѝ — това щеше да е кощунство и светотатство за обитателите на Гората на Всемайката.
Накрая часът на битката наближи и съгледвачите донесоха вестта, че към Гората на Всемайката се приближава невъобразимо многобройна орда, над която се веят знамената на Иррхас-Аббат с черна корона на шахматен фон. Оставаше само вечер преди очаквания сблъсък и Камарай реши да си почине, прибирайки се в специалните хралупести дървета, засадени от магьосниците на елфите и израснали за една нощ. Те трябваше да приютят командирите на войската по време на битката и се намираха далеч от сърцето на Гората, в което бяха истинските им жилища. Най-голямото и добре защитено бе това на Белия крал, а от двете му страни бяха дървото-лазарет, в което щяха да бъдат Таерин, Лерта и Алтира, и дървото, в което бе самият Камарай. Брат му бе избрал да остане в шатрите на джуджетата, но зеленокосият рицар не бе сам — при него бе отседнала Казарада, която помоли за гостоприемството му. Елфът установи, че не може да ѝ откаже. На него му харесваше компанията на вампирката, а съветите ѝ бяха безценни.
И така, във финалната вечер преди решителната битка. Камарай се прибра у дома си и завари Казарада вече там. Вампирката отпиваше от бутилка кървава супа, изцедена от змейско месо, донесена от джуджетата. Изхранването ѝ бе проблем в Горите на Всемайката, където тя трябваше да ловува животни — нещо, което наскърбяваше много елфи. Сега обаче, благодарение на странните кулинарни обичаи на джуджетата, тя можеше да се храни спокойно.
Камарай си бе приготвил мляко, ядки и сушени плодове, които изяде с голямо удоволствие.
— Справи се много добре — каза вампирката, — армията ти е максимално добре подготвена. Дори за Черния крал ще е трудно да пробие защитата ни.
— Надявам се да е така — отвърна Камарай, — няма да позволя на Черния крал да ми отнеме и Гората.
— И Гората? — повдигна вежди Казарада. — Имал си други сблъсъци с него?
— Аз… не… не точно. Всъщност да.
Елфът въздъхна. Той мразеше да се връща към тази тема и не говореше с никого за нея, дори с брат си Тамарай.
— Да или не? — подсмихва се вампирката. Слънчевите лъчи се бяха скрили и тя не носеше люспестите си доспехи. Изглеждаше красива в сумрака, но и някак тъжна.
— Не лично с него, разбира се — отговори Камарай, — но преди много време, близо два века…
Гласът му потрепери.
— Имах си годеница, красива и нежна като зората, силна като слънцето. Казваше се Инувиел.
Не знаеше защо, но почувства нужда да излее душата си.