Кръвна проба [bg]

— Както и да е. Благодаря ти, че ме изслуша. Сега можеш да говориш със съдийката и да й кажеш, че съм в състояние да се виждам с децата и да ги заведа на риба за една седмица.

Какъв оптимист!

— Ричард, радвам се, че схващаш положението. Все още не си готов да се грижиш за децата.

— Защо не, по дяволите?

— Нуждаеш се от помощ, за да стабилизираш настроенията си. Има ефикасни лекарства и намери някого, с когото да разговаряш, както го правиш с мен сега.

— Нима? — Тонът му бе ироничен. — Ако са тъпаци като теб, копелдаци, които не се интересуват от нищо друго, освен от пари, бръщолевенето с тях няма да ми помогне. Казвам ти, че ще се справя с проблемите си, затова хич не ме баламосвай. Кой, по дяволите, си ти, че да ми определяш кога ще виждам децата си.

— Така до никъде няма да стигнем.

— Абсолютно вярно, г-н Главен Психо. Чуй ме добре! Всички вие ще си платите, ако не заема полагащото ми се място на татко.

Изсипа кофа словесна помия и след като послушах няколко минути, затворих, за да не потъна до гуша в нея. В тишината на кухнята долових силните удари на сърцето си и усетих, че ми се повдига. Явно бях загубил тренинг — онази способност на терапевта да сложи бариера между себе си и пациентите, за да не бъде съсипан от психически тормоз. Погледнах тефтера със съобщенията. Раул Мелендес-Линч. Набрах номера. Отговори млада жена, едва дишаше, сякаш бе изкачила на бегом Айфеловата кула.

— Онкологична лаборатория, слушам.

— Доктор Мелендес-Линч, моля.

— Няма го.

— На телефона е д-р Делауер. Разбрах, че ме е търсил.

— Май е някъде в сградата на болницата. — В тона й се долавяше нетърпение, явно бе затрупана с работа.

— Бихте ли ме свързали с пейджъра?

— Не зная как да го направя. Не съм неговата секретарка, доктор Делауер. Провеждам експеримент и наистина трябва да затварям.

— Е, добре.

Обадих се на рецепцията в „Уестърн Педс“ и започнах да го търся с пейджъра. След пет минути телефонистката се обади и ми съобщи, че не отговаря. Оставих името и телефона си и затворих, като си мислех колко малко неща са се променили през годините. Работата с Раул за мен бе стимул и предизвикателство, но бе изпълнена с препятствия. Да го накарам да се съобразява с мен, бе все едно да вая скулптура с крем за бръснене.

Отидох в библиотеката, настаних се в мекото кожено кресло и се зачетох в един евтин трилър. Точно когато осъзнах, че диалогът е твърде елементарен, а сюжетът — пресилен, телефонът иззвъня.

— Ало?

— Ало, Алекс. — Акцентът му беше станал по-напевен. — Благодаря ти, че се обади.

Както обикновено, говореше с главоломна скорост.

— Опитах се да те намеря в лабораторията, но момичето, което отговори, не ми помогна много.

— Момиче ли? А, да, това трябва да е Хелън — новата ми асистентка. Чудесна млада дама от Йейл. Както и да е, ами ти как си, приятелю?