Тъмен завет [bg]

— Прия! — Гласът на Роман беше тих, но и той като острието на наточен нож не се нуждаеше от мощ или ярост, за да пореже надълбоко. — Достатъчно.

Подигравателната извивка на устата ѝ се стопи. Погледът ѝ се плъзна бавно настрани.

Аз се обърнах в другата посока, позволявайки на гнева и болката да се превърнат пара, за да ги издишам.

— Не знаеш нищо за мен — процедих с едва сдържана ярост.

Момичето също си пое дъх и отметна дългата си коса през раменете си. Сетне каза с видимо усилие:

— Извинявай. Права си.

Очите на Роман се стрелкаха помежду ни.

— Трябва да приключваме тук и да потегляме. За предпочитане в следващите трийсет секунди.

Въздъхнах шумно през носа, мъчейки се да скалъпя набързо някой аргумент против. Само дето не грешаха. Когато те преследваха, бе по-разумно да останеш в сигурността на групата, да има кой да ти пази гърба, вместо сам да се бориш с опасностите. Бях го научила по трудния начин. Както и че понякога истинската опасност идваше от хората в собствената ти кола, а не от света извън нея.

Не мога да ги заведа там — помислих си. — Не бива да рискувам.

Ако продължавах да ги отблъсквам, щяха да се досетят, че съм ги надушила, и щяха да ми попречат да им се измъкна. Приянка държеше доказателството за невинността ми… и много добре го знаеше. Докато отказваше да ми го предостави, се налагаше да се навъртам около тях или да рискувам да изляза пред света с моята собствена дума срещу видеоматериалите и свидетелските показания.

Исках да разбера кой е отговорен за всичко. Нуждата ме прогаряше като нажежена жица, пареше тялото ми, трупайки още и още енергия. Ако ги отведях в Убежището, се излагах на риск. Така залагах не само своя живот на карта. Но тук се случваше нещо, нещо по-голямо, отколкото можех да си представя. Ето защо, ако исках отговори, трябваше да приема риска и да намеря начин да го овладея.

И още нещо, което принудително научих преди години: светът никога не се оказваше толкова елементарен, колкото те заблуждаваше, че е. Понякога суровият външен вид криеше топло сърце, намереното семейство можеше да ти стане по-скъпо от родното… и дори най-сигурното убежище можеше да се превърне в капан.

— Добре — отговорих накрая. — Трябва ни кола. Аз ще карам.

Пък и там, където отивахме, имаше човек, способен да се погрижи за опасните им спомени — и да гарантира, че няма да запомнят пътя до Убежището.