И се възправи сянка [bg]

Вече четири дни Аш бдеше на този покрив и всяка нощ наблюдаваше как жената се храни сама, без слуги около нея. Седеше в студените тъмни часове от едната страна на масата и докато ядеше, гледаше втренчено в дълбините на пламъка на свещта пред себе си. Ножът или вилицата й понякога докосваха чинията с остро звънтене, което по някаква причина Аш намираше за самотно.

В любопитство си той беше измислил своя история за тази нощна птица. Казваше си, че някога тя е била привилегирована и много красива млада жена, съпруга на мъж с високо положение. Ала не са имали деца — или пък дори и да са имали, те отдавна бяха отлетели от живота й. А съпругът й, господарят на къщата, вероятно е бил отнесен от някоя болест в разцвета на силите си и я е оставил само със спомените и горчивата липса на апетит, с изключение на онези мигове, когато сънищата за миналото я разбуждаха.

Или може би и тя лесно се буди от препълнения си мехур — помисли си Аш, изсумтя и си каза, че е просто един стар глупак.

Внезапното трополене по стъклото му даде да разбере, че в любопитството си се е завъртял твърде много и сега пикае върху единия ъгъл на прозореца. Струята му рязко секна, когато жената вдигна поглед.

Аш затаи дъх, без да помръдва. Беше почти сигурен, че тя не може да го види на тази светлина, макар странното да беше, че за миг почти му се прииска тя да го зърне.

Жената отново сведе поглед към масата и оскъдната храна в чинията. Аш се изтръска и избърса ръцете си в туниката. Кимна мълчаливо за лека нощ към жената и се приготви да се връща обратно.

Точно тогава едно примигване в светлината на свещта привлече вниманието му. Голяма огнена нощна пеперуда, която светеше със своя собствена вътрешна светлина, се въртеше около пламъка на свещта, сякаш го ухажваше. Пламъкът потрепваше под мимолетния допир на крилата й. Едното от тях бързо залепна за разтопения восък на фитила. Крилото се сгърчи, накъдри се и след това пламна. Другото махаше трескаво, когато тялото на пеперудата се запали, след което и то пламна. Накрая създанието се превърна в гърчеща се форма, която изгаряше жива в миниатюрната пращяща клада.

Аш извърна поглед, в устата му се появи горчив вкус. Не можеше да се насили да погледне отново нататък. Вместо това се закатери нагоре по зидарията на стената, колкото можеше по-бързо, сякаш за да избяга от нежеланите картини, които внезапно се бяха появили в ъглите на съзнанието му. Но те въпреки това го настигнаха. Докато се прехвърляше през парапета, за момент не виждаше нищо друго, освен млад мъж, който гореше на друга клада. Неговият ученик, младият Нико.