![Гладът на лъвчетата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/1/3/gladt-na-lvchetata-bg-download.jpg)
Гладът на лъвчетата [bg]
- Автор: Труайя Анри
- Серия: Ейглетиерови #2
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Гладът на лъвчетата [bg]». Краткое содержание книги:
И направи малък скок напред със стола си: Вратата се отвори. Един мъж се появи. Мадлен се закова намясто, сякаш беше на кокили.
— Господине? — каза тя.
В същия миг помисли: „Познавам го този!“ И се почувства необикновено смешна с въпросителния си поглед и с крака си в гипс.
— Не знам дали си спомняте за мене… — каза човекът.
— Как не! — отвърна Мадлен. — Господин Козлов, нали?
Той леко се поклони. Тя се мъчеше да бъде спокойна. Но мислите й бушуваха:
— Ранена ли сте? — попита той.
— Нищо не е — измърмори Мадлен. — Глупаво, счупих си крака!
Той й помогна да се дотътри до дивана. Тя би искала да откаже помощта му, но беше невъзможно. Една силна и топла ръка стискаше лакътя й през ръкава на блузката.
— Благодаря ви — каза тя, като седна.
И изтегна вцепенения си крак върху една възглавница.
— Минавам из този край — заяви той. — В Париж ми казаха, че Франсоаз прекарва ваканцията си у вас…
— Да.
— Как е тя?
— Много добре.
— Съжалявам, че заряза учението си. Тя беше една от най-добрите ми студентки…
Мадлен смачка угарката си в една чинийка и нервно запали нова цигара. Франсоаз можеше да влезе всеки миг. В никакъв случай не трябваше да срещне този човек. Той обаче никак не се стесняваше. Като че нямаше за какво да се чувства виновен. Тя го изгледа крадешком. Беше по-млад, отколкото си го спомняше. Неправилни черти, мрачен поглед, арогантен и едновременно нежен.
— Щастлив съм, че виждам вашата къща — подзе той. — Франсоаз толкова много ми е говорила! Наистина много хубаво! Промени ли века, човек има желание да живее по-бавно. А, ето и прословутия автомат!…
Той се доближи до негъра-автомат, който се пъчеше върху една кръгла еднокрака масичка.
— Прекрасен! — каза той.
Мадлен чувстваше, че ако не се намеси веднага, той ще седне, ще се заседи така, че не ще може да го изпъди.
— От XVIII век ли е? — попита той.
— Да.
— В движение ли е?
— Да.
Той поклати глава.
— Много добре, много добре…
И двамата замълчаха. После Александър Козлов се наведе към нея и каза нежно:
— Франсоаз не е ли тук?
— Не.
— Бих желал да я видя.
— Съвсем не трябва да я виждате.
— Защо?
— И без това сте й причинили голяма мъка!
Той се престори на учуден.
— Аз?
— Да — изръмжа Мадлен, — аз знам за… за…
Тя не знаеше как да продължи фразата си, измърмори нещо за миг в гнева си и накрая неволно произнесе: — вашата връзка!
Тя съжали веднага за тази демодирана, превзета, смешна дума. По лицето на Александър Козлов се появи усмивка:
— Връзка? О, госпожо! Уверявам ви, че между нас имаше по-скоро нежно приятелство, едно взаимно уважение…
— Приятелство и уважение, които щяха да струват живота на едно дете!
— Нека да не преувеличаваме!
Тя почувства някакво отвращение: какво искаше да каже той?
— Вие забравяте, че тя се опита да се самоубие заради вас!
Очите на Александър Козлов се втренчиха, изведнъж потъмняха, чертите на лицето му се изопнаха, сякаш с цялата си воля се противопоставяше на една неприятна мисъл.
— Как? — извика той. — Не, аз не знаех това…
Очевидно беше искрен. Тази констатация обърка Мадлен и необяснимо защо увеличи гнева й. „По-добре щеше да бъде, ако бях мълчала!“ — помисли си тя с досада.
— Е, добре, сега, когато вече знаете — възрази тя, — ще се съгласите с мен, че вашето присъствие тук е съвсем неуместно. Вървете си веднага!
Той стоеше на мястото си поразен.
— Това е безразсъдно! — измърмори той. — Защо го е направила?
— Вие би трябвало да знаете защо!
Беше се попривдигнала. Погледът й пламтеше, краката й бяха сковани. Той въздъхна, като че ли излизаше от облак.
— Моля да ме извините — каза той. — Навярно по-добре е наистина Франсоаз да не знае за моето посещение.
Мадлен кимна одобрително с брадичка. Несъмнено този човек владееше изкуството да се показва лоялен в мръсните си постъпки. Можеха да го обвиняват във всичко, но не и в злонамереност. А освен това в очите му имаше такава топлота, такава настойчивост! Нищо чудно, че Франсоаз…
— Сбогом, госпожо…
Мадлен почувства романтична тръпка в сърдечната област. „Бедната ми“ — помисли тя. И очите й широко се разтвориха. Това, от което най-много се страхуваше, щеше да стане. Вратата се отвори зад Александър Козлов. Нахлулият въздух надигна един лист от вестника на масата.