Лов на балами [bg]

— Минали истории — казвам. — Сега съм най-обикновен човек, който се мъчи да свърже двата края.

Тя е вперила поглед в мен. Нещо я тормози.

— Изглеждате ми страшно познато.

Почва се. Това е моментът, когато се мъчат да вържат физиономията ми с нещо. Накрая се отказват, аз им казвам и на лицата им се изписва облекчение. „Разбира се — отвръщат. — Как не се сетих“. После ме зяпат още малко и сравняват сегашната ми физиономия с онази от спомените си. Неизбежно виждам как израженията им стават тъжни. Аз съм идеален кандидат за плакат на тема „Времето не прощава“. Навремето имах едно телевизионно предаване в късните часове и представях диета във формата на тесте карти за игра. Наричаха го „Диетичното тесте“. Помните ли го? Избирате си някоя произволна карта — да кажем, с рисунка на пържола — и трябва да я карате на пържоли. Паднат ли ви се димящи броколи, ще трябва да се тъпчете с тях. Нямаше особено много наука зад всичко това. Освен че в тестето имаше само една карта с пържола, а пет с броколи и пет с ябълки. Подозирам, че когато на някоя дебелана й се падаха броколи, тя обявяваше резултата за грешен и продължаваше да избира, докато не получи онова, което й се иска — пуканки или шоколад.

Решавам да сложа край на мъките й.

— Явявах се по телевизията. „Диетично тесте“ нещо говори ли ви?

— O — казва тя. — Значи сте вие?

И започва сравняването. Бях в отделението с лек режим на затвора в Ломпок. Нека определението „лек режим“ не ви подвежда. Не става въпрос за кънтри клуб. Освен ако не членувате в един от онези клубове, в които професионалистите по голф редовно правят ректални претърсвания, тенис кортовете се затварят по два пъти на ден специално за шефовете и където ви наръгват, ако случайно вземете нечий сапун. Пет години, без да можеш да контролираш лично нещата — да бъдеш подчинен на нечий друг график, да можеш да се изсереш само когато ти се позволява, да си пред очите на охраната по двайсет и четири часа на ден, да те хранят със странни парчета месо с разрязани напряко артерии в краищата — пет такива години нямаше начин неизбежно да не променят физиономията ми и да ме превърнат от второразреден красавец в третокласен дъртак. Никога не си същият, когато излезеш на свобода. Всеки бивш мошеник ще го потвърди.

— Дните в телевизията вече са отминали — обяснявам. — Както вече казах, сега съм просто почтен човек, мъчещ се да свърже двата края.

— Сериозно? — обажда се тя. — Много жалко.

Усмихвам се. Играта е тъй съвършена, така изненадваща, че просто трябва да лапна въдицата.

— И защо?

— Защото имам работа за вас.

— Не съм заинтересован.

— Не знаете за какво става дума.