Монетата [bg]

Някой почука на вратата и прекъсна мислите й.

Дженифър вдигна глава и се намръщи, но се отпусна, като видя, че е Фил Тъкър, прекият й шеф. Предишния ден й беше казал, че я иска на работа рано — трябвало да говори с нея, но не спомена за какво.

— Здрасти — каза тя.

— Как си? — Той се приближи до бюрото и я погледна загрижено. Двойната му брадичка се разстла върху възела на вратовръзката му. — Пак ли стоя до късно?

— Толкова ли е очевидно? — Дженифър притеснено приглади косите си и потърка очи, за да се разсъни.

— Не — усмихна се той. — Охраната ми каза, че не си се прибирала вкъщи. Искам да знаеш, че оценявам това.

Такъв си беше Тъкър. Не беше от шефовете, които очакват служителите му да работят до късно и да се прави, че не го забелязва. Интересуваше се от екипа си и се грижеше хората му да го знаят. Това я караше да се чувства полезна, а не излишна и досадна.

— Благодаря.

Той се почеса по червеникавата брада, после по главата. Черепът му беше розов и лъскав под оредяващата коса.

— Между другото, говорих с Флинт. Момчетата от министерството на финансите ще поемат нещата по случая Хамън. Много са ти благодарни за помощта. Каза, че ти е длъжник. Браво.

— Благодаря — повтори тя и смутено сви рамене. Не умееше да приема комплименти и смени темата. — Е, за какво искаш да говориш с мен? Защо започваме толкова рано? Някой конгресмен си е изгубил кучето?

Тъкър седна на стола.

— Вчера възникна нещо и предложих теб. — Ухили се. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Дженифър се засмя.

— И да възразявам, има ли значение?

— Никакво. Но смятам, че ще проявиш интерес. Предоставя ти се възможност да се върнеш в голямата игра. — Изведнъж стана сериозен. — Може би втори шанс. — Той наведе глава.

— Все още ли се опитваш да ми спечелиш изкупление? — Спомняше си ясно съня си и в гърлото й се надигна горчилка, която я накара да преглътне с усилие.

— Не. Сама го правиш. Но и двамата знаем, че е трудно да промениш хорското мнение.

— Не търся подаяния, Фил. Мога да се справя сама. — Очите й засияха от гордост.

Тъкър бавно кимна.

— Знам. Но всеки се нуждае от шанс, дори ти. Нямаше да предложа теб, ако не мислех, че си го заслужила. Както и да е, казах му да дойде тук, затова е късно да се измъкваш.

Той погледна часовника си, разклати китката си, доближи го до ухото си и го погледна пак.

— Толкова ли е часът? — попита и посочи часовника на бюрото й.

— На кого си казал да дойде? — попита тя, без да обръща внимание на въпроса му.