Мозайка от убийства [bg]

Когато я видя в кухнята, Осбърн не знаеше дали да изпитва признателност или раздразнение. Беше промърморил няколко думи за благодарност, но в същото време беше погледнал към кухненската маса. И те бяха там, сред всичките му останали книжа. Откога беше в кухнята тази жена? Дали ги беше видяла? Не спомена нищо за това, а той не посмя да я попита, разбира се. Изпрати я колкото можеше по-бързо и оттогава не я беше виждал. Когато беше починала, двамата с Хенриета бяха на почивка. Бяха се прибрали тъкмо навреме за погребението.

Той чу стъпки и вдигна поглед към Хенриета, когато тя влезе в стаята. Току-що беше излязла от банята и все още беше увита в хавлия. Вече наближаваше петдесетте, но си оставаше много привлекателна жена, с буйна кестенява коса и фигура, която каталозите за конфекция биха определили като „пищна“. Жена му произхождаше от съвсем друг свят — беше най-малката дъщеря от заможно земеделско семейство от Уест Съсекс, което притежаваше хиляда акра обработваема земя — но когато се запознаха на една лекция в „Уигмор Хол“ в Лондон, двамата веднага почувстваха влечение един към друг. Не поискаха одобрение от родителите си, за да се оженят, и досега си оставаха по-близки от всякога. Единственото им съжаление беше това, че бракът им не беше благословен с деца, но такава беше Божията воля, разбира се, и те се бяха научили да я приемат. Просто се радваха един на друг.

— Мислех си, че вече си приключил с това — каза тя.

Беше извадила от килера масло и мед и си отряза една филия хляб.

— Само добавям някои неща, които ми хрумнаха в последния момент.

— На твое място нямаше да пиша толкова дълго слово, Робин. Все пак е събота и всички ще искат да продължат с деня си.

— След това ще се съберем в „Кралския герб“. В единадесет часа.

— Хубаво — каза Хенриета, като занесе чинията със закуската си до масата и се настани. — Сър Магнъс отговори ли на писмото ти?

— Не. Но не се съмнявам, че ще дойде.

— Е, със сигурност го оставя за последния момент.

Тя се приведе и погледна нещо, което беше написал на една от страниците.

— Това не можеш да го кажеш — отбеляза тя.

— Кое?

— „Душата на всяко събиране“.

— Защо не?

— Защото тя не беше такава. Ако трябва да говоря честно, винаги съм я намирала за прекалено затворена и потайна. Изобщо не беше лесно да се общува с нея.

— Когато дойде на миналата Коледа, беше забавно.

— Имаш предвид, че и тя пя коледни песни заедно с всички останали. Но човек никога не можеше да бъде сигурен какво точно си мисли. Не мога да кажа, че ми беше особено симпатична.