Този мъж

– Да?

Той вдига стъклена чаша.

– Чаша?

– Да, моля! – Усмихвам се. Сигурно мисли, че се държа много непрофесионално. Настанявам се на кожения диван, вадя папката и телефона от чантата и ги поставям на масата пред мен. Забелязвам, че ръцете ми треперят.

„Боже, жено! Стегни се!“ Правя се, че си водя бележки, докато той се връща, поставя водата ми и чаша на масата, а след това сяда на дивана срещу мен и премята крак върху крак. Протяга се назад и се настанява удобно, а мълчанието е доста тягостно, буквално крещи, докато аз пиша някакви глупости, за да не се налага да го погледна. Знам, че в един момент ще се наложи да го направя. Би следвало да му задам и някои въпроси, но установявам, че всички мисли са избягали с писъци от мозъка ми.

– Е, откъде да започнем? – пита мъжът, като ме принуждава да вдигна поглед и да чуя въпроса му. Той се усмихва. Аз съм ужасно нервна.

Взира се в мен над ръба на бутилката с вода, а после я вдига към прекрасните си устни. Свеждам очи, за да не го гледам, като се пресягам напред, за да налея вода в моята чаша. Боря се да овладея нервите си, но още усещам погледа му върху себе си. Това е много неудобно. Никога не съм изпитвала такова въздействие от някой мъж.

– Предполагам, че трябва да ми кажете защо съм тук.

„Аз говоря!“ Поглеждам отново към него, докато вземам чашата от масата.

– О? – казва той тихо. Бръчката му се появява отново. Дори с нея е красив.

– Потърсили сте ме лично – притискам аз.

– Да – отговаря той просто и отново се усмихва. Трябва да отместя поглед.

Сръбвам от водата, за да навлажня пресъхналата си уста, и прочиствам гърло, преди да срещна отново неговия втренчен поглед.

– Може ли да попитам защо?

– Можете. – Той сваля крак и се навежда напред, за да сложи бутилката на масата, после поставя лакти на коленете си, но не казва нищо повече. Няма ли да ми отговори?

– Добре. – Продължавам да го гледам втренчено, за да не прекъсна контакта с очи. – Защо?

– Слушал съм страхотни неща за вас.

Усещам как лицето ми пламва.

– Благодаря. И защо съм тук?

– Ами, за да проектирате. – Той се засмива и аз се чувствам глупаво, но изпитвам и малко яд. Той да не ми се присмива?

– Да проектирам какво по-точно? – питам. – От това, което видях, всичко е съвършено. – Със сигурност не иска да модернизира това прекрасно място. Провинциалните имения може да не са моята сила, но познавам класата, когато я видя.

– Благодаря – казва той тихо. – Носите ли портфолиото си?

– Разбира се. – Отговарям и бъркам в чантата си. Не ми е ясно защо му е. В него няма нищо, което би подхождало на това място.

Поставям папката на масата пред него и очаквам да я придърпа към себе си, но за мой ужас той се изправя с плавно движение, обикаля дивана и снижава чудесното си мускулесто тяло и сяда на дивана до мен. О, Боже! Мирише божествено – на свежа вода и мента. Сдържам дъха си.

Навежда се напред и отваря папката.

– Вие сте много млада, за да бъдете толкова завършен дизайнер. – Размишлява той и бавно разгръща страниците на портфолиото ми.