Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Точно тъй. Да. Чувал съм, че на изток ги наричат така. Знаеш ли, че ти имаш особен акцент?

— Не по-особен от твоя, приятелю.

Шанамир се засмя.

— За мен пък твоят акцент е особен. А аз нямам никакъв акцент. Говоря си нормално. Ти изговаряш думите си с чудновати звуци. „Ние ги наричаме метаморфи“ - произнесе той, имитирайки го. — Ето така ми звучи твоят изговор. Нимойско наречие ли е това?

Валънтайн отговори само с повдигане на рамене.

Шанамир каза:

— Те, преобразяващите се, ме плашат. Метаморфи. Нашата планета щеше да бъде по-щастлива, ако ги нямаше. Дебнат, имитират другите, вършат пакости. Според мен по-добре да си стоят в своята територия.

— Повечето правят така, не е ли вярно?

— Повечето. Но казват, че във всеки град живеели по неколцина. И кой знае какви неприятности кроят за нас, останалите. — Шанамир се наклони към Валънтайн, улови го за ръката и се взря сериозно в лицето му. — Такъв можеш да срещнеш навсякъде. Седи си например на някой рид и гледа към Пидруид в горещ следобед.

— Значи мислиш, че аз съм замаскиран метаморф?

Момчето се изкикоти.

— Докажи, че не си!

Валънтайн затърси начин да докаже автентичността си, но не намери и вместо това направи ужасна физиономия, като разтегна бузите си, сякаш бяха от гума, изви устните си в противоположни посоки и обърна очните си ябълки нагоре.

— Ето истинското ми лице — рече той. — Ти ме откри.

И двамата се засмяха, минаха през Фолкинкипската порта и влязоха в град Пидруид.

Оттатък вратата всичко изглеждаше далеч по-старо, къщите бяха построени в особен ъгловат стил, гърбатите стени се издуваха навън и нагоре към керемидените покриви, а самите керемиди често бяха ощърбени и начупени, тук-там обрасли с гъсти кичури ниски покривни бурени с месести листа, пуснали корени в пукнатините и в попадналата там пръст. Тежък слой мъгла висеше над града и под нея беше тъмно и хладно, затова почти от всеки прозорец светеха лампи. Главният път се разклони, после се разклони отново, тъй че сега Шанамир караше животните си по една много по-тясна, макар и все още сравнително права улица, от която във всички посоки се отделяха второстепенни улици. Улиците гъмжаха от народ. От такива навалици Валънтайн се чувстваше някак неудобно; не помнеше да бе виждал струпани около себе си толкова много хора наведнъж, почти до лакътя му, буквално прилепени до ездитното добиче блъскаща се, сновяща насам-натам, напираща тълпа от носачи, търговци, моряци, продавачи, планинци като Шанамир, които караха животни или продукти за пазара, туристи в изящни одежди от лъскав брокат, а в краката му отвред се завираха малки момченца и момиченца. Празненства в Пидруид! От горните етажи на сградите през улиците бяха опънати крещящи знамена от червен плат, по две-три на всеки блок, украсени със звездния герб, които приветстваха с яркозелени букви лорд Валънтайн, коронала, посрещаха го с „добре дошъл“ в този негов най-западен голям град.