Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
Опита се да догони конниците с тичане и успя да стигне до главната порта, преди въздухът около него да придобие плътността на смола.
— Няма да можеш — обади се тъжен старчески глас зад гърба му. — Трябва да останеш там, където си бил убит. Това е то витаенето. От мене да знаеш.
Баба Вихронрав замръзна с втората курабийка на половината път към устата си,
— Нещо приближава.
— Подсказа ти го собственият ти вътрешен глас ли? — сериозно попита Маграт. Тя беше научила много за вещерството от книгите.
— Подсказаха ми го собствените ми уши — отговори Баба и вдигна многозначително вежди по посока на Леля Ог.
Старата Уимпър беше прекрасна жена навремето си, но с прекалено модерни разбирания. Твърде много цветя, романтични идеи и други подобни.
Светкавиците осветяваха ливадите и се спускаха към гората, но дъждът и топлата лятна пръст изпълваха въздуха с валма мъгла.
— Чаткане на копита ли дочувам? — попита Леля Ог. — Никой не би се осмелил да дойде толкова нависоко по това време на нощта.
Маграт плахо се озърна. Тук-там из пустошта се извисяваха каменни колони-мегалити, чийто произход се губеше назад във времето. Говореше се, че живеят собствен живот. Тя настръхна.
— От какво се страхуват? — смънка Маграт.
— От нас — отговори самодоволно Баба Вихронрав.
Тропотът на копита приближи, конете забавиха ход. И внезапно колесницата изникна с трясък измежду високите храсти, конете бяха покрити с пяна. Кочияшът скочи от капрата, заобиколи колесницата, отвори вратата, измъкна отвътре голям вързоп и се втурна към вещиците.
Закова се на половината път към тях през подгизналия торф и се втренчи в Баба Вихронрав с ужасен взраз на лицето.
— Всичко е наред — прошепна тя и шепотът проряза тътнещата буря, ясен като камбанен звън.
Тя направи няколко крачки напред и една светкавица тъкмо навреме й позволи да погледне право в очите на мъжа. Те имаха специфичното разфокусирано изражение, което подсказваше на онези, които владееха Познанието, че човекът не вижда нищо повече на този свят.
В последен предсмъртен спазъм той тикна вързопа в ръцете на Баба и се строполи напред. Перата на стрелите, които стърчаха от гърба му, потрепваха на вятъра.
Три фигури се приближиха към светлината на огъня. Баба погледна в друг чифт очи, които бяха също тъй студени, както и склоновете адови.
Притежателят им захвърли настрана арбалета си. Метална ризница проблесна изпод подгизналия му плащ, когато изтегли меча си.
Не го размаха. Очите му не изпускаха лицето на Баба. Не бяха очи на човек, който би се забавлявал с размахване на предмети. А на човек, който знае точно за какво служат мечовете. Той протегна ръка.
— Дай ми го!
Баба отметна одеялото в ръцете си и се взря в малко личице, потънало в сън. Тя вдигна поглед.
— Не — отговори от принципни съображения.
Погледът на войника се стрелна от нея към Маграт и Леля Ог, които стояха толкова неподвижни, сякаш бяха част от мегалитите на високата пустош.
— Вие вещици ли сте? — попита.
Баба кимна. Светкавица се заби като небесен свредел и малко храстче на стотина разкрача разцъфна в пламъци. Другите двама войници измърмориха нещо, но той само се подсмихна и вдигна облечена в броня ръка.
— Да не би кожата на вещиците да отблъсква стоманата?
— Не, доколкото ми е известно — каза Баба с равен глас. — Но би могъл да пробваш.
Един от войниците пристъпи напред и плахо докосна началника си по рамото:
— При всичкото ми уважение, сър, това не е добра идея.
— Млъквай!
— Но би било ужасно лоша поличба да…
— Трябва ли да повтарям?!
— Сър.
Очите на войника уловиха погледа на Баба за секунда — в тях се отразяваше само безпомощният му ужас.
Водачът се ухили на Баба, която не беше помръднала и мускул.
— Твоята селска магия е само за глупаците, майко на нощта. Мога да те покося, както си стоиш.
— Тогава удряй, човече. — Баба погледна през рамо. — Ако сърцето ти го подсказва, удряй толкова силно, колкото смееш.
Мъжът вдигна меча си. Копие светлина полетя надолу и разцепи скалата на няколко крачки от тях, като изпълни въздуха с пушек и воня на овъглен пясъчник.
— Не уцели — злорадо се усмихна мъжът и Баба забеляза как мускулите му се напрегнаха, когато понечи да замахне с меча си.
Изражение на пълно объркване прекоси лицето му. Той наклони глава на една страна, отвори уста, сякаш се опитваше да проумее някаква нова, непонятна идея. Мечът се изплъзна от пръстите му и острието се заби в пръстта. Мъжът въздъхна и се сгърчи много бавно току в краката на Баба. Тя подритна леко трупа с върха на обувката си.