Търтеят

И тогава бавно, много бавно мъртвата уста се отвори. Между устните се появи главичка на търтей… антенките потръпваха, очичките се бяха вперили в мен. Търтеят изпълзя между устните. Един прекрасен търтей… Един странен търтей… Повъртя се малко върху устните, после крилцата му завибрираха… все по-бързо и по-бързо… Отлетя от устните не Фергюсън, прелетя два-три пъти около главата ми, после хвръкна към прозореца и се впи в мрежата, жужеше, пълзеше, биеше я с крилца…

На масата имаше нож. Взех го и разрязах мрежата. Търтеят се хвърли към разреза и изчезна.

Приближих се до мъртвия си приятел. Очите му ме гледаха. Мъртвите очи. Но вече не черни… вече сини, каквито ги помня от нашата младост. Човешки. И косите му не бяха златист пух, а черни — каквито ги помня от нашата младост. А ръцете му — мускулести и… неокосмени.