Людмила — мечти и дела

Подобно фриволно отношение обаче би влязло в остро противоречие с главния и всъщност единствен засега биограф на Живкова — Любомир Левчев. Като меродавен тълкувател, а и жив свидетел на събитията, наречени от него „незабравимите петъчни сбирки“, биографът ни ги представя в съвсем други измерения. Те са част от „инвенциите на Людмила“, които „изглеждат неочаквани, необикновени, странни“, а всъщност „винаги са били сериозно премислени, свързани една с друга, целенасочени с далечен прицел“.

Тези срещи, според Левчев, не са просто израз на „естествения стремеж у творците да общуват помежду си“.

Отличителното за петъците у Людмила беше търсенето и постигането на определени творчески цели… В този дом, прост и уютен, но пълен с изкуство се събираха на чаша чай или кафе най-зрели и изтъкнати творци и редом с тях съвсем млади, още неизвестни но нажежени от творчески ентусиазъм „рицари на надеждата“.

Прост дом… но затуй пък пълен с изкуство… вихър от търсене и постигане на творчески цели… нажежени от ентусиазъм до бяло рицари на надеждата… Ясно е, че при подобна нажеженост всяка проява на лековатост в оценката на петъците би била равностойна на кощунство. Така, използвайки като творчески инструмент необятните възможности на измишльотините си, биографът стига до същността: „Днес е ясно, че това бяха часове на най-напрегната работа за Людмила Живкова… Различните виждания влизаха в спор и тя можеше да ги оцени… Тя мечтаеше за бъдещето по своя неповторим делови начин… От гледище на научната терминология такива срещи биха могли да се нарекат «мозъчни атаки».“1

За „мозъчни атаки“ е нелепо да говорим, освен ако става дума за атаките на ласкателя биограф, отправени към високостоящите. Людмила вече си бе отишла, затуй пък таткото беше жив и здрав. В редките случаи, когато съм посе-щавал петъците, не помня да са водени разговори за изкуство. За какво да ги водят? За да излага Дечко Узунов творческите си планове ли? Или затуй, че нещастния Генко отново са го прибрали в лудницата?

За изкуството, а също и за Генко стана приказка, когато Людмила и Славков дойдоха за пръв път у дома. Квартирата ми не бе твърде подходяща за гости с неразборията от книги, картини и скулптури, отрупани между старите кресла с меланхолично подрънкващи пружини. На туй отгоре споменатия Генко често ми носеше незасъхнали още картини, та холът бе наситен с миризмата на маслени бои.

Тия подробности не смутиха гостите. Потънали в дълбоките кресла, те се взираха любопитно в платната, които поставях едно подир друго пред тях. Нямаха претенции да са тънки познавачи, но ме предразположиха с това, че харесаха пейзажите на Генко.