Кралица на магиите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на магиите». Краткое содержание книги:
Но пророчеството гласяло, че той ще се събуди и отново ще пожелае да установи господството си над целия свят. Сега Кълбото е откраднато от жрец на Торак и скоро ще настъпи мигът, когато злият Бог ще се събуди.
Великият магьосник Белгарат и дъщеря му Поулгара — най-могъщата вълшебница на света, вървят по следите, оставени от кълбото. Целта им е отново да си го възвърнат, преди да се е случило страшно, смъртоносно бедствие. Придружава ги момъкът Гарион — който само преди месеци е бил обикновено момче в обикновена селска ферма, ала сега тъкмо той е центърът на разгорешените събития. Младежът никога не е вярал в съществуването на магьосниците. Ала с всяка измината левга у него нараства особена сила. Тя го принуждава да прибягва до магии, които умът му не може да приеме.
Младежът се изкатери върху купчината чакъл, останала от някаква разрушена къща, паднала върху улицата, и продължи мрачното си разследване на руините на града. Наистина нямаше какво да види. Търпеливите столетия бяха изтрили почти всичко от онова, което беше оставила след себе си войната, а мокрият сняг и мъглата скриваха и последните запазили се следи. Гарион въздъхна и тръгна към покритите с плесен останки на кулата, където бяха прекарали предната нощ.
Господин Улф и леля Поул стояха край разрушената кула и тихо разговаряха. Старецът беше нахлупил избелялата качулка върху главата си, а леля Поул се бе увила със синьото си наметало и гледаше потъналите в мъгла развалини с огромно съжаление. Дългата й тъмна коса бе разпиляна по гърба, белият кичур на челото й изглеждаше по-бял от снега в краката й.
— Ето го — каза господин Улф, когато Гарион се приближи към тях.
Тя кимна, погледна сериозно Гарион и попита:
— Къде беше?
— Никъде — отвърна Гарион. — Просто си мислех за разни неща.
— Обаче си успял да си намокриш краката.
Гарион вдигна подгизналия си кафяв ботуш и погледна полепналата по него рядка кал.
— Ами снегът натрупа и…
— Оръжието наистина ли те кара да се чувстваш по-добре? — попита господин Улф и посочи меча, с който Гарион вече не се разделяше.
— Всички само говорят колко опасна е Арендия — обясни Гарион. — Освен това трябва да свикна с него — Той завъртя поскърцващия колан, докато обвитата с плътни намотки тел дръжка се скри под гънките на наметалото. Мечът му беше подарък от Барак за празника Ерастид — един от няколкото дарове, които младежът беше получил, докато плаваха с кораба. Празникът ги беше заварил на борда, сред морските вълни.
— Знаеш ли, наистина не ти прилича — подхвърли старецът с нотка на неодобрение.
— Остави го на мира, татко — намеси се леля Поул някак разсеяно. — В края на краищата оръжието е негово. Да си го носи.
— Хетар не трябваше ли да е вече тук? — попита Гарион.
Гореше от желание да смени темата.
— Може проходите в Сендария да са затрупани — отговори Улф. — Но скоро ще е тук. На Хетар може да се разчита.
— А защо да не купим коне в Камаар?
— Не са така добри както неговите — отвърна господин Улф и почеса късата си бяла брада. — Чака ни дълъг път и хич не ми се ще конят, който яздя, да започне да се препъва под мене, преди да сме достигнали целта си. По-добре да изчакаме малко сега, отколкото да загубим повече време по-късно.
Гарион потри врата си. Верижката на странния амулет, който Улф и леля Поул му бяха подарили за Ерастид бе протрила кожата му.
— Какво има, скъпи? — попита леля Поул.
— Искам да го нося над ризата си — оплака се младежът. — Никой няма да го види под туниката ми.
— Амулетът трябва да докосва кожата ти.
— Но така е много неудобно. Наистина е красив, но понякога е студен, друг път — горещ, а от време на време ми се струва, че е ужасно тежък. И верижката непрекъснато протрива врата ми. Не съм свикнал да нося украшения.
— Амулетът не е точно украшение, скъпи — каза тя. — Ще свикнеш.
Улф се засмя.
— На леля ти Поул й трябваха десет години да свикне с нейния — може би като научиш това, ще се чувстваш по-добре. Непрекъснато й казвах да не го снема от гърдите си.
— Не зная дали наистина е необходимо да се връщаме към този въпрос, татко — хладно го прекъсна леля Поул.
— Ти също ли имаш амулет? — обзет от внезапно любопитство, попита Гарион стария човек.
— Разбира се.
— Има ли някакво значение, че всички ние ги носим?
— Това е семейна традиция, Гарион — изрече леля Поул с тон, който сложи край на лавината от въпроси. Мъглата се завъртя около тях, после прелетя хладен, влажен вятър, и сред руините се завъртя вихрушка.
Гарион въздъхна.
— Ех, ако Хетар вече бе тук! Искам да се махнем от това място. Прилича ми на гробница.
— Не изглеждаше винаги така — прошепна много тихо леля Поул.
— А как?
— Бях щастлива тук. Стените бяха високи, кулите се извисяваха към небето. Всички си мислехме, че това ще продължи завинаги… — Тя посочи купчина натрошени камъни, обрасли с покафенели от зимния студ къпини. — Ей там имаше градина, пълна с прекрасни цветя. Дами, облечени в бледожълти рокли, седяха на поляните, а млади мъже им пееха зад стените на градината. Гласовете на младежите бяха прекрасни, дамите въздишаха и им хвърляха червени рози през стените. А ей натам по алеята имаше застлан с мрамор площад, където се срещаха възрастните мъже, за да си приказват за забравени войни и за своите отдавна починали връстници. Оттатък площада имаше къща с тераса и вечер аз седях там с приятелите си и гледах звездите. Един млад прислужник ни носеше плодове, а славеите пееха така, сякаш сърцата им щяха да се пръснат от мъка и любов… — Гласът й секна и се възцари тишина. — Но после дойдоха астурианците — продължи тя със съвсем различен тон. — Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко време е необходимо да се разруши нещо, изграждано хиляди години.