Пазителите на запада
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пазителите на запада». Краткое содержание книги:
Големите дъбови порти на Камаар бяха отворени, защото войната, бушуваща преди време в равнините на Мишрак ак Тул, на стотици левги на изток, беше свършила. Войниците от огромните армии, събрани от принцеса Се’Недра по време на войната, се бяха прибрали по домовете си и в кралствата на Запада отново бе настъпил мир. Белгарион, крал на Рива и върховен господар на Запада, седеше на трона в Залата на риванските крале. Кълбото на Алдур отново се намираше на своето истинско място над трона. Осакатеният бог на ангараките беше мъртъв и вековната заплаха, надвиснала над Запада, беше изчезнала завинаги.
Охраната на градските порти не обърна особено внимание на семейството на Еранд и четиримата напуснаха Камаар и поеха по широкия прав път на империята, който продължаваше на изток до страната на мургите, към заснежените планини, разделящи Сендария от земите на родовете, които отглеждаха коне в Алгария.
Ята птици кръжаха или се стрелваха нагоре в светлия въздух пред конете и каруцата. Птичките чуруликаха сладко, сякаш искаха да ги поздравят, и се задържаха за дълго с потрепващи криле над каруцата. Поулгара обърна красивото си лице към ведрото небе и се заслуша.
— Какво казват? — попита Дурник.
Тя се усмихна нежно и отговори със звучния си глас:
— Просто си бъбрят. Птиците правят тъкмо това през по-голямата част от времето. Обикновено са щастливи, че е сутрин, че слънцето свети и гнездата им са готови. На повечето им се иска да си приказват за яйцата. Птиците винаги искат да говорят за яйцата си.
— И, разбира се, са щастливи, че те виждат, нали?
— Предполагам, че е така.
— Мислиш ли, че някой ден можеш да ме научиш да разбирам езика им?
Тя му се усмихна.
— Щом искаш. Обаче това не е практично.
— Вероятно няма да ми навреди, ако науча някои непрактични неща — отвърна той, без да променя изражението си.
— О, Дурник! — засмя се тя и нежно отпусна длан върху ръката му. — Ти си истинско съкровище, знаеш ли?
Еранд седеше точно зад тях между торбите и кутиите с инструменти, които Дурник бе избрал с особено внимание в Камаар. Момчето се усмихна. Усети, че е част от семейство, сгрявано от дълбока, гореща обич, на която се радват всички. Еранд не се беше привързвал към никого през живота си. Той беше отгледан, ако въобще е възможно човек да използва тази дума, от Зедар Отстъпника — мъж, който много приличаше на Белгарат. Зедар просто се беше натъкнал на малкото момче в една тясна уличка на неизвестно никому градче и го беше взел с точно определена цел. Момчето просто беше обличано и хранено, нищо повече; единствените думи, които бе чувало от навъсения си настойник, бяха: „Трябва да изпълниш една задача, момче“. И понеже беше чувало само това, то повтаряше непрекъснато: „задача“. И когато го намериха приятелите на Белгарат, Еранд стана стана негово име, защото те не знаеха как другояче да го нарекат.
Стигнаха билото на хълма и спряха за няколко минути, та конете да отдъхнат. Еранд наблюдаваше просторната равнина от удобното си място в каруцата. Дългите коси лъчи на утринното слънце се плъзгаха върху бледозелените полета, оградени с изкусно направени стени. Изведнъж момчето се обърна назад и хвърли поглед към Камаар, към червените покриви и искрящата вода на пристанището, в което бяха хвърлили котва кораби от половин дузина кралства.
— Да не ти е студено? — попита го Поулгара.
— Не — отговори Еранд. — Благодаря. — Думите му идваха по-лесно сега, ала въпреки това момчето приказваше рядко.
Белгарат седеше отпуснат на седлото и разсеяно чешеше късата си бяла брада. Очите му бяха малко мътни и вълшебникът гледаше към земята, сякаш светлината на утринното слънце беше болезнена за него.
— Харесва ми да тръгвам на път, когато грее слънце — каза той. — Това винаги е било добро предзнаменование. — След това възрастният мъж направи гримаса. — Ала лъчите все пак не бива да са чак толкова ярки.
— Не се ли чувстваме някак особено тази сутрин, татко? — дяволито го попита Поулгара.
Той погледна дъщеря си с непроницаемо лице.
— Защо не го кажеш направо, Поул? Сигурен съм, че няма да се почувстваш щастлива, докато не го направиш.
— Защо, татко? — попита тя и в изумително красивите й очи блесна престорена невинност. — Какво те кара да мислиш, че въобще искам да кажа нещо?
Вълшебникът изсумтя.
— Сигурна съм, вече сам си осъзнал че снощи попрекали с пиенето — продължи дъщеря му. — Не е нужно аз да ти го казвам, нали?
— Нямам настроение за такива приказки, Поулгара — отговори лаконично възрастният мъж.