Щитове каменни

Комит Никола Мокри мислеше да събере голяма войска, да се готви за война, ала настъпилата зима спря всичко. Сетне заболя и старият комит. Наскоро се чу, че царят приел монашество, а ето сега бе долетяла и вест за неговата смърт.

Наближаваше и краят на зимата.

Младото сърце на Самуил Мокри се блъскаше в гърдите му нетърпеливо и тревожно. Сега вече нямаше време за губене, нямаше какво да се чака. Струваше му се, че и мъдрият Давид не можеше да види така ясно нещата в бъдещите дни, както ги виждаше той. Може би защото Давид Мокри неохотно нарушаваше своя молитвен покой, своята склонност към усамотение — през тия няколко зимни месеца той прекара в кулата си край Костур и само два или три пъти дойде да навести болния си баща. Давид обичаше прекалено много книгите, прекалено много за времена като днешните, когато мечът беше най-устойчива опора. Не бяха на мястото си в това тревожно време и другите двама братя — Мойсей и най-вече Арон. Мойсей бе затворил полка си в охридската крепост и съсипваше войниците с всекидневни военни учения. Другият, Арон, шареше непрестанно между Охрид, Обидел, Воден, Прилеп, Скопие, та чак до Средец и още по-нататък, гонеше хубави жени, устройваше шумни пирове, а обичаше много и големството, и златото, и всички земни съблазни.

Самуил беше обладан от сложно, смесено чувство, което и сам не можеше да назове с едно име. Това беше мъка поради безредието, нищетата, безправието и общата разруха в България; беше чувство за правда и справедливост, дълбоко и незадоволено; беше болезнено наранена гордост, също и войнско честолюбие. Недостоен цар, слабодушен и жалък; чужди пълчища дръзко прегазваха българската земя; недостойни велможи и духовници, порочни и алчни; поробен народ, който живееше в безутешна душевна и телесна нищета; силни врагове, които принуждаваха България да стои на колена и да проси милост, и всякакви други врагове, външни и вътрешни, които ръфаха живи късове от нейната жива плът… земята й, народа й, името й, нейната чест. Всичко това беше отворена рана в сърцето му. Трябваше да се сложи край на общата беда, на унижението, на тая обща слабост. И час по-скоро. Можеше да се започне от Преслав, можеше да се започне и от запад към изток, както би желал комит Никола Мокри, но да се започне, да се започне най-сетне!