Операция на съвестта

— Татко, а защо скри онова нещо в косата ми?

Исмен се огледа. Наоколо нямаше минувачи.

— Така трябваше, момчето ми — каза Исмен, като гледаше сина си в лицето. — Така трябваше. Но ти никога и на никого не казвай. На никого и никога. И ако, не дай боже, се изтървеш, кажи… кажи, че просто си го измислил. Разбра ли?

Синът учудено погледна баща си — досега не беше го учил да лъже. Слушаше го, сбърчил вежди като възрастен, после кимна.

— Да, татко.

„Ето, преподадох му първия урок по лъжа — помисли Исмен. А колко ли още други ще има!“

Всичко едва започваше. Предстоеше да научи сина си да не се отличава сред лишените си от съвест връстници. Навсякъде и винаги самотен, чужд на всички — ще издържи ли?

И ще се съхрани ли в него човекът?

Ще благодари ли някога на баща си за днешното, или, напротив, ще го прокълне?

Синът мълчаливо вървеше редом с Исмен, хванал ръката му.