Истината в случая с господин Валдемар

В същия миг върху бузите се появиха трескавите петна, а езикът започна да трепере или по-скоро да се премята бързо в устата (макар че челюстите и устните оставаха неподвижни, както и досега) и на края страховитият глас, за който вече разказах, изрече:

— За бога! Бързо… бързо! Нека да заспя или… бързо… събудете ме! Бързо! Казвам ви, че съм мъртъв!

Аз бях премного разтърсен и за миг не знаех какво да правя. Най-напред се опитах да приспя отново болния, но след като не успях поради пълно, макар и временно отсъствие на волята си, се залових за обратното и напрегнах всички сили, за да го събудя. Скоро видях, че в тази посока ще имам успех — или по-скоро си въобразих, че успехът ми ще бъде пълен — и съм сигурен, че всички в стаята бяха готови да видят пациента събуден.

Защото съм убеден, че нито едно човешко същество не може да бъде готово за онова, което се случи в действителност.

Докато продължавах с бързите движения на ръцете си посред възклицанията „Мъртъв!“, „Мъртъв!“, които изскачаха единствено откъм езика, а не от устните на нещастника, изведнъж — само за минута, дори и за по-малко — цялото му тяло се сви, отпусна се и буквално се размаза под пръстите ми. На леглото, пред цялата група, остана да лежи някаква отвратителна полувтечнена маса — воняща и прогнила.