Ден по ден

— Балканският автобус ли? Има ли убити?…

— Тъй вярно, господин началник — трима души. Пътят се сринал на завоя, при шестнайсетия километър. Двама убити на място — едно дете и онзи, пътникът, евреинът Каракаш… Третият почина, като го извадихме…

Полицаите излизат веднага. В ресторана глъчката затихва. Тинка се обляга на стената — всичко изведнъж се залюлява, ушите й пищят, пищят, нищо друго вече не чува. Не чува нито вайканията и цъканията на хората наоколо, нито тропота от горния етаж, нито Ленчето, която е изтичала да я вика наново. Чува най-после съдържателя, който я клати за рамото и дума:

— Ама ти оглушала ли си мари?… Викат те горе пасажерите… сърдят се хората… Какво чакаш тука?…

Тинка го гледа с празни очи, не мърда, не отговаря. После той я избутва към вратата на кухнята и тя тръгва през двора, като се клатушка. Напипва парапета на стълбата и почва да се качва бавно, със спиране на всяко стъпало, сякаш изведнъж краката й са станали куршумени, оправя, без да мисли, ластика на чорапите си и се упътва към стаята в дъното на коридора, отдето се чуват смехове и тракане на чаши.