Обещанието

— Кафе? — попита кръчмарят.

— Нищо — отвърна полицаят, — аз съм тук служебно.

Селяните се вторачиха любопитно в амбулантния търговец.

— Какво е направил? — попита един старец.

— То не е ваша работа.

Кръчмата беше ниска, задимена — една дупка от дърво, горещината беше потискаща и отгоре на това кръчмарят не палеше лампите. Селяните седяха на една дълга маса и пиеха може би бяло вино, може би бира, очертани само като сенки на сребристия фон на прозорците, по които се стичаха капки и цели поточета. Някъде се чуваше тракането на футбол на маса. Някъде дрънчеше и хлопаше американска ротативна машина.

Фон Гунтен пиеше вишновка. Страх го беше. Седеше свит в един ъгъл, подпрял дясната си ръка на дръжката на своята кошница, и чакаше. Струваше му се, че седи тук вече часове. Всичко беше тягостно и тихо, но застрашително. В прозорците просветна, дъждът отслабна и изведнъж отново се показа слънцето. Само вятърът виеше още и се блъскаше в зидовете. Фон Гунтен се зарадва, когато навън най-после пристигнаха колите.

— Елате — каза Ризен и стана.

Двамата излязоха. Пред кръчмата чакаха една тъмна лимузина и голямата кола на оперативната група. Зад тях беше спряла санитарната линейка. Селският площад беше огрян от ярко слънце. До кладенеца стояха две деца, пет или шестгодишни, момиче и момче — момичето с кукла под мишница, а момчето с камшиче в ръка.

— Седнете до шофьора, фон Гунтен! — извика Матей през прозореца на лимузината и след като амбулантният търговец седна с въздишка на облекчение, сякаш вече беше на сигурно място, а Ризен се качи в другата кола, комисарят каза: — Хайде сега ни покажете какво сте намерили в гората.