Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

(6)

Може би трябва да бъда благодарен на моето дълго боледуване, което ми изясни понятието ресентимент /Терминът Ressentiment — ресентимент, е откритие на Ницше, въведено от него понятие за „скрита омраза“, „затаено враждебно чувство“, „скрита неприязън“ — качества, характерни за низшите и отхвърлените, за неудачните и паплачта./ и в последна сметка ме освободи от него. Проблемът не е съвсем прост — трябва да се освободиш от това чувство, преодолявайки както силата, така и слабостта. Ако изобщо има нещо, спрямо което трябва да се приложат оздравителни мерки, това е същинският инстинкт за оздравяване и оцеляване, инстинктът за отбрана и нападение, извънредно отслабнал при хората. Човек не може да се измъкне от нищо, не може нищо да довърши — защото всичко наоколо е болно и ранено. Човекът и нещата са в непосредствена близост, преживяванията засягат дълбоко, споменът е един гноен абсцес. Самата болест е един ресентимент. В подобни случаи болният притежава едно велико лечебно средство, аз го наричам руски фатализъм, един фатализъм без бунт, при който руският войник, неможещ повече да понася тежкия боен поход, просто ляга в снега. Повече нищо не приемаш, повече нищо не понасяш — изобщо вече не реагираш… Великият смисъл на този фатализъм, който не е единствено смелост пред смъртта, а по-скоро запазване на живота при опасни обстоятелства, се крие просто в намалената обмяна на веществата, в едно забавяне на процесите, нещо като воля за зимен сън. Ако направим още няколко крачки в тази посока, ще се озовем при факира, който седмици наред спи в един гроб… За да не се изхабиш напълно при реакцията — просто не реагираш — ето логиката. А нищо на света не изпепелява тялото и душата така, както афектните състояние на ресентимента. Яростта, болезнената ранимост, жаждата за мъст, подготвянето на отровата във всякакъв смисъл — за един изтощен човек това са най-неудачните средства за реагиране, защото осигуряват ненужно глупава загуба на нервна сила, а същевременно болезнено покачват количеството на вредните отделяния, например на жлъчен сок в стомаха. За болния скритата, затаената омраза е абсолютно забранена — тя е неговото зло, но за съжаление и най-естествената му склонност. Това именно е прозрял великият физиолог Буда. Неговата „религия“, по-скоро бихме могли да я наречем хигиена, за да не я смесваме с такива достойни за съжаление неща като християнството, прави съществуването си зависимо от победата над ресентимента — да освободиш душата си от него е първата стъпка към лечението. „Враждата не свършва с вражда, дружбата прекратява враждата“ — тези думи са в основата на будисткото учение — тук говори не моралът, а физиологията. Затаената омраза е рожба на слабостта и носи нещастия най-вече на слабите — а когато нейна предпоставка е една силна натура, тя е просто едно допълнително чувство — оставайки господар над него, показваш силата си. Онзи, който познава сериозността, с която моята философия води борба против отмъстителността, скритата омраза и особено против учението за свободната воля — защото борбата с християнството е само един епизод от това учение — той ще разбере, защо именно тук аз осветлявам личното си отношение, собствената си инстинктивна сигурност. В периодите на упадък аз си забранявах това, окачествявайки г като вредно; но когато животът ми отново стан достатъчно пълнокръвен и горд, реших, че подобна забрана е за мен недостойна. Този „руски фатализъм“, за който споменах, се прояви у мен така силно, че аз просто успях за кратко време да се откъсна о почти непоносими състояния, свързани с места, жилища, общества — неща, в които години наред се бях вкопчил може би случайно — и това бе за мен по-добре, отколкото ако се бях мъчил да ги променям да ги усетя като възможни за промяна… Всеки опит да бъда смутен в своя фатализъм аз приемах кат смъртоносен — и наистина подобни случаи бяха з мен жизнено опасни. Сам да приемеш себе си кат съдба, да не искаш нищо друго — в подобни състояния това е просто проява на висш разум.