Часовници

На другия ден часовникът отброи четири пъти по тринайсет удара. Това развесели жена ми и тя каза, че ако всички умрем, няма да е толкова страшно. Навярно щяла да се появи някаква чума или грипна епидемия и щяла да ни замъкне в гроба едновременно. Тя беше почти доволна от тази перспектива.

Междувременно часовникът осъди на смърт всички наши роднини и приятели и мина на съседите.

В продължение на няколко месеца той по цели дни само отброяваше своите убийствени тринайсет удара, докато тази кланица ни дойде до гуша, а на цели мили около нашата къща не остана жива душа.

Тогава часовникът внезапно реши да обърне нова страница, престана да убива хора и започна да бие съвсем невинно — по трийсет и девет и по четирийсет и един пъти. Любимото му число е трийсет и две, но веднъж отброи цели четирийсет и девет удара. Повече от четирийсет и девет пъти не е бил никога. Не знам защо и никога няма да го разбера, но не е бил.

При това той не бие през правилни интервали, а когато му хрумне. Понякога бие три-четири пъти за един час, друг път не се обажда никак по половин ден. Наистина — съвсем чудат и смахнат часовник!

Много пъти съм си мислил да го дам на поправка и да го превърна в порядъчен часовник, но някак свикнах с него и започнах да обичам подигравателното му, иронично отношение към времето. Той очевидно не изпитва никакво уважение към него и дори сякаш нарочно се стреми да го оскърби. В два и половина например бие трийсет и два пъти, а само след двайсет минути отмерва тържествено един часа.

Възможно е той наистина да е изпълнен с презрение към своя господар и иска да го накара да почувствува това. Казват, че няма герой, който да изглежда такъв в очите на своя слуга. Възможно е и за помътените очи на своя стар слуга дори суровото време с неговото каменно лице да изглежда слабо и смъртно — или поне само малко по-дълговечно от обикновените смъртни. Възможно е, тиктакайки в продължение на толкова години, часовникът да се е убедил в нищожността на времето, което изглежда така велико и могъщо за нашите плахи човешки очи. Възможно е, като се подсмива горчиво и отброява по трийсет и пет или четирийсет удара, той да му казва: „Аз добре те познавам, Време. Макар и да изглеждаш богоподобно и страшно, ти не си нищо повече от призрак — един сън, какъвто сме всички ние. Ти си дори по-незначително и от това, защото минаваш и изчезваш. Не се страхувайте от него, безсмъртни хора. Времето е само сянка на света на фона на Вечността.“