Пастирката от егреците

Тя вече идва всяка нощ, сяда на същото място до огнището, впива поглед в мен, а в очите й пламтят адските огньове и прегарят душата ми. Понякога се усмихва и тогава напълно губя разсъдък и ставам неин роб. Дори не се опитвам да работя. Седя и се ослушвам за стъпките по скърцащото мостче, за шепота на нозете в тревата, за почукването на ръката й по вратата. Не си говорим. Всеки ден си казвам: „Когато дойде отново, ще я заговоря. Ще протегна ръка и ще я докосна.“ Но щом тя се появи, забравям що съм се зарекъл и цялата ми воля ме напуска.

Снощи, както си седяхме така и душата ми се изпълваше с красотата й, както езеро се изпълва с блясъка на луната, устните й изведнъж се раздвижиха безмълвно и тя скочи. Аз се изправих, извърнах се и ми се стори, че зървам бяло лице, долепено о прозореца, но то изчезна в същата секунда. След това тя спусна качулката и си тръгна. Махнах резето от вътрешната вратичка, която вече постоянно държа заключена, и се промъкнах в другата стая. Вдигнах лампата високо над леглото, но очите на Мюриъл бяха затворени, тя като че ли спеше.