Остров Епиорнис

Дори и сега не ми е приятно да си спомням за това. Въпреки цялата си злоба към него, тогава се чувствувах убиец. Стоях над него, а той, облян в кръв, лежеше на белия пясък и прекрасните му дълги крака и шия потръпваха в предсмъртни спазми. Ох!…

След тази трагедия започна да ме измъчва самотата, като прокълнат. Вие не можете да си представите как оплаквах тази птица. Седях до трупа й и страдах, а гледката на безлюдния и печален остров ме караше да настръхвам. Спомнях си, какво весело пиле беше, когато се излюпи, спомнях си хилядите забавни фокуси, които правеше преди да се побърка. Все ми се струваше, че ако го бях само ранил, може би щях да успея да го превъзпитам. Ако имах възможност да изкопая гроб в кораловата скала, щях да го погреба. Към него изпитвах същото чувство като към човек и не допусках дори и мисълта да го изям.

Спуснах го във водата и дребните рибки го оглозгаха до кости. Дори пера не запазих. А после веднъж някакъв чудак, минавайки с яхтата си, решил да провери цял ли е моят остров. Той едва не закъсня. Самотата ми беше така дяволски омръзнала, че аз само се колебаех, дали да се удавя в морето или да се отровя със зелените растения.

Костите продадох на един търговец, който имаше връзки с Британския музей, а той ми каза, че ги продал на стария Хавърс. Изглежда, Хавърс не беше обърнал внимание на изключителната им големина и едва след смъртта му от тях се заинтересуваха специалистите. Нарекоха ги… Епиорнис… а как беше по-нататък?

— Епиорнис вастус — казах аз.