Упоритостта на желанието
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Кондева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Упоритостта на желанието». Краткое содержание книги:
След като прегледът свърши, Пенипакър заяви:
— Може да са му били прашни инструментите, но човекът ти е дал правилно назначение. В дясното ти око диоптрите на астигматизма са се увеличили, което се коригира с лещите. Ако чувствуваш напрегнатост, Клайд, причината е донякъде в тия тежки рамки, които постоянно се плъзгат надолу и създават призматичен ефект. За да не ти падат, трябва да носиш метални рамки с наносници.
— Те оставят такива грозни белези отстрани.
— На тебе ти трябват точно такива рамки. Костта ти, ето виж — той напипа собствения си нос, — е вдлъбната горе. Затова и не могат да ти се задържат обикновените рамки. През всичкото време ли си с очила?
— На кино и при четене. Когато ги сложих в трети клас, вие ми казахте само тогава да ги нося.
— Трябва да ги носиш непрекъснато.
— Нима? Дори и когато се разхождам.
— Да, постоянно. Вече не си в първа младост.
Пенипакър му подаде пластмасово шишенце с капкомер.
— Това ти е против лющенето на клепачите.
— Лющене ли? Звучи ужасно. Добре, ще ми мине ли трептенето?
Пенипакър рече с досада:
— Трептенето е от преумора на мускула.
И така, Клайд бе отпратен в един свят на петна, където предметите се разливаха пред погледа му. Сложил слънчевите си очила, той тръгна по коридора и секретарката му каза, че ще получи сметката по пощата. Сега чакалнята бе пълна — най-вече с омърлушени старци и късогледи деца, които мрънкаха и тормозеха майките си. От тази тълпа се надигна зрееща млада жена и както застана до Клайд, облъхна го с аромата на косите и кожата си и го накара да се почувствува цъфтящ, размекнат и отпуснат като пищно разтворена роза. Джанет пъхна в джоба на ризата му сгънато листче и каза най-спокойно:
— Той чака долу в колата.
Безличното застрашително „той“ отвори широко вратата на конспирация, в която Клайд влезе мигновено.
Изостана, за да й даде време да си отиде. Заобиколен от изпитателните очи на млади и стари, Клайд се почувствува като актьор, скрит в заслепяващото убежище на прожекторите. Позадържа поглед върху часовника-спидометър, чието екранче сега бе празно като писмо, получено на сцена. А сетне, като се усмихна иронично и в двете посоки, излезе във вестибюла: кутийка с гипсова стойка за чадъри и червена гумена изтривалка, на която пишеше „ВХОД“ с такива букви, че той спокойно ги различи.
Не очакваше, че не ще успее да прочете бележката й. Протегна напред ръка и бавно започна да приближава листчето към очите си, като го въртеше под светлината отвън. Макар да повтори тези опити няколко пъти, не му се удаде да различи и най-кратката дума. Виждаше само разлети сини петна. Ала му се струваше, че изпод петната разпознава почерка — наклонен, ясен и закръглен, шаблонен. Помнеше го от други бележки, получавани едно време. Това надзъртане през хартията в простодушната й същност разпали желанието му повече, отколкото докосването до нея. Пак мушна бележката в джобчето на ризата си и там тя стана като броня за сърцето му. В тия доспехи излезе на познатата улица. Кленовете, чакълената настилка, сенките, къщите и циментът заблестяха пред изтерзания му поглед като картина, останала в спомените. Той пак се превърна в дете на тоя град, където животът бе недостижимо приключение, мълва, вечно очакване на радост.