Едно време

Като изпуши цигарата си, Медара поиска да подремне. Задушно беше, святкаше се. Идеше дъжд, но беше още далеч. Медара не усети как заспа. Изведнъж нещо го дръпна, удари го о земята, издигна го, пак го блъсна. Медара като че се намираше сред огън — широки светкавици блясваха, после пак ставаше тъмно, пак светваше. Напред се чуваше тьтен на копита — хергелята беше подплашена (хергелите най-много се плашат от сухи светкавици), а след нея бягаше жребецът и влачеше Медара за ръката.

Въжето не беше по-дълго от десетина метра и на това разстояние, докато грееха светкавиците, Медара можеше да види жребеца и както беше пообърнат малко назад, дръпнат от въжето, можеше да види и блесналите му гневни очи. Медара прочете страшната омраза, която гореше в тях. Може животното да е било подплашено, но вярно беше също тъй, че жребецът, усетил, че тоя път силата е на негова страна, не мислеше да се спре…

Всичко това трая миг-два. Медара разбра, че загива, събра всичките си сили — а як беше, можа да се превърти и да залови въжето с другата си ръка. И сега го влачеше жребецът, но и той опъваше въжето, колкото можеше. Той извади ножа с едната си ръка, преряза въжето, но в туй време се блъсна в корена на една трънка и нещо раздра врата му, като че го закла…