Случайни гости

Минаха се няколко седмици. За рибаря и годеницата му нищо повече не се знаеше, както неизвестна оставаше за нас съдбата и на всички други заловени и изпратени във вътрешността. Но все пак станаха случки, свързани с това събитие. Ханджар, който беше оти-шел заедно с гостите към ротната застава, се изгуби и повече не се завърна. Калин нещо залиня и настойчиво поиска да бъде сменен и изпратен на „Бяло море“. Там, между другарите си и на чист въздух, както сам казваше, щяло да му подобрее. Аз се съгласих.

Лодката беше докарана в зализа до поста. ЕДИН ден заварих всички войници, събрани около нея. Не зная отде бяха намерили бяла боя, но бяха и направили надпис. Тоя вещ фирмописец беше Калин. От едната страна на черния засмолен корпус на лодката се четеше:

„Зои“, а от другата: „Годеницата“. Всички бяха се дръпнали настрана, за да се получи нужният ъгъл и разстояние, и с леко приведени глави радостно и мечтателно се любуваха на хубавите букви като на някоя картина. Спомниха си и разказаха много подробности по тая случка. Калин не слушаше, беше отишел до лодката и поправяше някои букви. Съвсем неочаквано той ме запита:

— Господин подпоручик, колко километра има от брега до Тасос?

Казах му точното разстояние.

— Колко е далеко! — каза той. — А като гледаш, ще речеш, близо е. Водата лъже.

— Ханджар тъй се и загуби — продължаваха разговора си войниците. — Може да е отишел с тях. Твърде беше се сприятелил с годеницата.

— Не е голяма загуба — обади се троснато Пантелей. — Нищо, че Ханджар се изгуби. Аз пък мислех, че и Калин ще пропадне.