След пролетта

— Това е тя… Не, Бяла е там. Там е тя и никога, никога не ще ме остави…

И Лазаров разбираше, че не можеше да стои повече тука, гдето скръбта и обидата разкъсваха сърцето му. Той не намери, не позна тук Бяла. И струваше му се, че тя никога не е била тука. Струваше му се, че тя е още там, тя — малката, добра и мила Бяла. Защото образът на тая Бяла, която той обичаше и познаваше, можеше да живее само там — в зелените поляни, между нежните горски цветя…

И още на другия ден Лазаров се връщаше назад.