Мордер

— Затегнете колана си! — заповяда ми брюнетката, която явно беше много по-неспокойна от колежката си. — Защо не сте го затегнали? Вече излитаме! — И с няколко движения затегна колана ми. Как е попаднал тук тоя човек? Да не би да бях предупреден заради него? Просто е искала да ме задържи в Цюрих, понеже мъжът й заминава? Искала е да си поприказва за родината и затова е измислила тая история? А капитанът само ме е успокоявал, само ми е доказвал колко безсмислено е подозрението ми? Под пода се зачу кънтеж. „Де да бях вече там!“ — с въздишка рече на немски някой зад мене. Но нали капитанът ме беше убедил, че това не е никаква глупост. Че е вярно!

— И все пак предпочитам да летя. По-бързо и много по-удобно е — каза женски глас зад мен. Исках да се обърна, исках да им разкрия всичко, но бях така здраво вързан, че не можех и да се помръдна.

Излетяхме. Започнах да си подсвирквам погребални маршове, които знам от крематориума и гробищата. Погребални маршове и „Грейни ми ти, слънчице златно“. Сега пък пианистът се наведе към мен с въпросителен поглед.

— Bitte? — попитах го аз и приех съвсем швейцарски вид. Нищо не му казах.