Може ли да се обади Нина?

Не забеляза, че чета телефонния указател. Намерих тоя телефон. Преди двадесет години е бил в същата квартира, и в четиридесет и втора. Водеше се на името на Фролова К. Г.

Съгласен съм, че се занимавах с глупости. Търсех нещо, което изобщо не можеше да съществува. Но допускам, че поне десет процента от напълно нормалните хора биха правили съцото, ако се окажеха на моето място. И аз отидох на „Сивцев Вражек“.

Новите квартиранти не знаеха къде са заминали Фролови. Пък и дали са живели тук? Но в домоуправлението ми провървя. Старата счетоводителка помнеше Фролови и с нейна помощ узнах всичко от адресното бюро.

Вече се стъмни. По новия комплекс, сред еднаквите панелни кули, метеше виелица. В стандартния двуетажен магазин продаваха замразени кокошки в покрити със скреж прозрачни торбички. Дощя ми се да купя една и да й я занеса, както обещах, макар и с двайсетгодишно закъснение. Но добре че не я купих. В апартамента нямаше никой. По това как отекваше звънецът реших, че тук не живеят хора. Заминали са.

Понечих да си тръгна, но си рекох — щом съм стигнал чак дотук, да позвъня на съседната врата.

— Извинете, Нина Сергеевна Фролова съседка ли ви е?

Момък по фланелка, с димящ поялник в ръката, ми отвърна равнодушно:

— Те заминаха.

— Къде?

— Вече месец, как заминаха на Север. Няма да се върнат до пролетта. И Нина Сергеевна, и мъжът й.

Извиних се и заслизах по стълбата. Мислех си, че е напълно възможно в Москва да живее не само една Нина Сергеевна Фролова, родена през 1930 година.

Точно тогава вратата зад мене се отвори.