Извънредният и пълномощен посланик

Поседяхме мълчаливо, той изпи три чаши чай, но червенината му все не избледняваше, аз пък прехвърлих зърната на броеницата си за стотен път и накрая не издържах.

— Кажи бе, брате, пак ли нещо неприятно ти се е случило с тия наши проклети земляни?

— Те не са проклети, аз съм проклетият, че все не мога да ги проумея — отвърна ми той в своя си самокритичен стил.

И като никога веднага започна да ми разказва патилата си, без специално да го подканвам.

От данданията по улиците и от плакатите разбрал, че ще има избори и ето, хрумнало му да ни предложи един бърз и точен уред, с който можело да бъдат проверени дали са подходящи и годни за тази работа онези, които ще бъдат избирани. Искал по този начин да ни спести големите разходи за предизборните кампании и недостойните препирни на кандидатите. Спрял по-напред стотици минувачи по улиците да ги пита, дали смятат за полезен такъв апарат, нещо като анкета направил. Всички запитани били във възторг, настоявали непременно и веднага да го създаде. За всеки случай той отишъл и в най-голямата телевизионна компания, помолил да му дадат половин час време да обясни идеята си, да я подложат на всенародно допитване. Естествено приел го лично най-големият от директорите, много любезен бил, а му отказал. Не можел да реши сам такъв въпрос, акционерният съвет трябвало да го реши, но отсега можел да му каже, че не разполагали с нито минутка свободно време в програмата. Най-вече заради изборите. Виж, след изборите щял да му даде време колкото си иска. Той щял да му се обади… А накрая му рекъл: Знаете ли, така и така сте ни дошли на гости, я дайте да пуснем нещо по-весело! И без това зрителите негодуват, че много се говорело по екрана. Едно такова предаване например: На какво се смеят алголанците? Малко вицове да пуснем ваши, шегички, скечове…

Алголанецът му отвърнал (представям си колко нажежен е бил вече!), че едва ли техният хумор ще бъде смешен за земляните, щом той самият не можел да разбере такава земна шега например телевизията да няма програмно време за една толкова актуална идея, а за скечове разполагала с предостатъчно време.

— Ти какво мислиш — запита ме той накрая силно обезпокоен. — Дали не го обидих?

Успокоих го:

— Не си. Един директор е достатъчно възпитан и няма да си позволи да се чувствува обиден от някоя чужда цивилизация. То ще рече, да се признае за расист.

— Ето, Да, това си помислих после и аз. Значи аз съм лошият, защото аз се почувствувах обиден. Но ме подведоха хората. Нали толкова хора ми казаха, че такъв апарат би бил много полезен!

— За хората — да, но за ония, които искат да бъдат избрани? Тях е трябвало да попиташ по-напред.

— Вярно, пак проявих наивност. У нас обаче е така всеки, който иска да бъде избран за нещо, най-напред сам се готви дълго, после сам се явява пред апарата, та предварително да се самопровери дали е вече годен за поста, за който ще кандидатствува. Ето, това също ме подведе. Не, не бива така прибързано да се опитвам да прилагам нашия опит на Земята! — въздъхна той съкрушено и добави: — Лошото, братко, знаеш ли кое е? Че вече все по-силно се чувствувам ненужен. А трябва да чакам поне още петнайсет години, докато дойдат да ме приберат. Какво ще правя през това време?