Експериментът на доктор Хейдигър

Те спряха и потрепераха. Сивото, време сякаш ги викаше обратно от слънчевата младост далеч в мразовитите и тъмни глъбини на годините. Погледнаха доктор Хейдигър, който седеше в резбованото си кресло, хванал в ръка полувековната роза, която бе успял да измъкне сред парченцата от разбитата ваза. По даден от него знак четиримата бунтовници седнаха по местата си с готовност, защото необузданите усилия ги бяха изтощили въпреки младостта им.

— Розата на моята бедна Силвия! — възкликна доктор Хейдигър, като я държеше в светлината на светещото през облаци залязващо слънце. — Май че започна да вехне отново.

Така беше. Даже и докато компанията го наблюдаваше, цветето продължи да се свива, докато стана така сухо и чупливо, както когато докторът го бе потопил във водата. Той тръсна няколкото капчици влага, залепнали за цветчето.

— Аз я обичам както в този вид, така и в росната й свежест — забеляза докторът, като допря сухото цвете към съсухрените си устни. Когато заговори, пеперудата изпърха от белоснежната глава и падна на пода.

Гостите му потръпнаха отново. Някакъв особен мраз — дали от душата или от тялото те не знаеха — бавно пропълзяваше във всички тях. Спогледаха се и им се стори, че всеки отлитащ миг отнася със себе си някакъв чар, като оставя все по-задълбочаваща се бръчка на място, дето по-рано я е нямало. Илюзия ли бе това? Нима промените на цял един живот бяха натъпкани в толкова кратко време и нима пак бяха станали четирима стари хора, седнали при стария си приятел доктор Хейдигър?

— Толкова бързо ли остаряхме пак? — горестно извикаха те.