Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович

— Как може! Тая пушка е скъпа. Такива пушки сега никъде няма да намерите. Аз, още като се канех да постъпвам в милицията, я купих от един турчин. А сега как тъй изведнъж да я дам! Как е възможно? Тя е нещо необходимо.

— Че за какво ви е необходима?

— Как за какво? Ами ако разбойници нападнат къщата ми… Как да не ми е необходима. Слава тебе Господи! Сега съм спокоен и не се страхувам от никого. Но защо? Защото зная, че имам в килера си пушка.

— Хубава пушка! Че нейният затвор, Иван Никифорович, е развален.

— Какво от това, че е развален? Може да се поправи. Трябва само да се намаже с конопено масло, за да не ръждясва.

— От вашите думи, Иван Никифорович, съвсем не виждам приятелско разположение към мен. Вие нищо не искате да направите за мен в знак на приятелство.

— Как можете така да говорите, Иван Иванович, че не проявявам към вас никакво приятелство? Как не ви е съвестно? Вашите волове пасат по моите ливади и аз нито веднъж не съм ги затварял. Когато отивате в Полтава, винаги искате от мене кола и нима съм ви отказал някога? Вашите дечурлига прескачат през плета в моя двор и играят с моите кучета — аз нищо не им казвам: нека си играят, само да не пипат нищо! Нека си играят!

— Щом не искате да ми я подарите, тогава нека направим смяна.

— И какво ще ми дадете за нея? — и Иван Никифорович се облакъти на ръката той и погледна Иван Иванович.

— Ще ви дам за нея кафявата свиня, същата, която угоих в кочината. Чудесна свиня! Ще видите, ако догодина не ви се опраси.

— Не зная как можете, Иван Иванович, да говорите така. За какво ми е вашата свиня? Да не би на дявола помен да правя с нея?

— Ето на, пак не можахте да минете без дявола! Грехота е, Бога ми, грехота, Иван Никифорович!

— Какво да правя, Иван Иванович, когато вие давате за пушката дявол знае какво: свиня.

— Защо пък тя да е дявол знае какво, Иван Никифорович?

— Как да не е, помислете хубавичко. Това е все пак пушка — нещо известно: а онова, дявол го знае какво е: свиня. Ако не го казахте вие, можех да го сметна като оскърбление към мен.

— Че какво лошо сте забелязали в свинята?

— За какъв наистина ме смятате? Аз за една свиня…

— Седнете, седнете! Няма повече… Нека ви остане вашата пушка, нека изгние и ръждяса цялата, изправена в ъгъла на килера — не искам повече да говоря за нея.

След това настъпи мълчание.

— Казват — започна Иван Иванович, — че трима крале обявили война на нашия цар.

— Да, Пьотр Фьодорович ми разправяше. Но каква е тая война? И за какво е тя?

— Не може да се каже, Иван Никифорович, за какво е. Аз смятам, че кралете искат всички ние да приемем турската вяра.

— Гледай ги, глупаците, какво искали! — продума Иван Никифорович, като повдигна глава.

— Ето на, видяхте ли, и нашият цар им обявил затова война. Не, казва, вие сами приемете Христовата вяра!

— Че какво? Та нашите ще ги набият, Иван Иванович!

— Ще ги набият. Значи не искате да смените пушката, Иван Никифорович.

— Чудя се, Иван Иванович, вие, струва ми се, сте човек, познат с учеността си, а говорите като момче. Как мога да бъда такъв глупак…