Свирач на тамбура

— Какво съм ви писал бе, жено? Кажете ми, каква е тая работа? Вие за луд ли ме смятате? Аз ви бях писал за онова момче, което бях главил ратай.

— Какъв ратай бе, мъжо? Я си прочети писмото, да видиш! Добре, че го пазя.

Тя станала и донесла писмото.

— Виж какво си писал тука! На, гледай! Не е ли твое това писмо? Не е ли твой тоя печат? Чети де, чети — да видим!

Търговецът взел писмото и го прочел. Чете и се чуди. Обърне го отсам, обърне го оттатък, гледа: негов почерк, но думите не са негови. Погледал го, па рекъл:

— Да съм бил пиян, когато го писах — не бях. Да съм бил луд — и луд не бях. Мигар ти тоя ратай си направила наш зет?

— Какъв ти ратай! — викала жената дори малко докачена. — Не думай такива думи, мъжо! Момчето донесе десетина дисаги жълтици: толкова суха пара не сме никога виждали вкъщи. А пък сватбата направихме, понеже пишеше, че няма вече да се върнеш, ако не те послушаме. Та защо се чудиш? Той е злато човек. Обичат се с дъщеря ни, гледа ти търговията добре, всички ратаи нарежда — кой какво да върши, къщата и чифлиците цъфтят под неговата ръка. А пък да го чуеш колко хубаво свири на тамбура! И царят го вика вечер по вечер да му свири. Не видя ли как му върви думата пред царя? За обесване да е някой, той ще го отърве.

Търговецът помислил, помислил, па рекъл на жена си:

— Писмото, дето ви пратих, беше за друго писано, ала — както и да е. Каквото сте направили, добре сте го направили. Нека ни е жив и здрав зетят, нека бъдат честити с невестата. Ами къде е той — да се видим?

— Ето го, че иде от двореца! — рекла жената.