Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Беше пладне, но от трясъците на магьосническите мълнии въздухът изглеждаше помръкнал и натежал.
Издрънча броня и на стената до него излезе войник. Опря стоманените си подлакътници на бойницата, ножницата на дългия му меч изстърга в камъните.
— Радваме се, че кръвта ни е чистичка, а? — подхвърли той, вперил сивоокия си поглед надолу към тлеещия град.
Момчето го изгледа. Вече познаваше пълното легионерско снаряжение на Имперската армия, а мъжът до него бе командир в Третия — един от подчинените пряко на императора легиони, от елита. Тъмносивата му къса пелерина бе закопчана със сребърна тока — каменен мост, огрян от рубинени пламъци. Мостовак.
Войни с висок ранг и висши сановници често се отбиваха в Твърдината на Мок. Остров Малаз си оставаше важна морска база — особено сега, след като бяха започнали Корелските войни. Гъноуз вече бе срещал повече такива особи, отколкото предполагаше възрастта му — тук, както и в столицата, Унта.
— Та какво, вярно ли е? — дръзко попита Гъноуз.
— Кое да е вярно?
— Първият меч на Империята. Дасем Ълтър. Чухме го в столицата, преди да тръгнем. Мъртъв бил. Вярно ли е? Мъртъв ли е Дасем?
Мъжът сякаш се сепна, но погледът му остана твърдо прикован в Мишия квартал.
— Това е войната — промърмори той все едно, че думите му не бяха предназначени за чужди уши.
— Служите в Трети. Мислех, че Трети е с него, в Седемте града. При Ютатан…
— Дъх на Гуглата! Сигурно още търсят тялото му из горещите камънаци на проклетия град, а тук вече някакво си синче на търговец, на три хиляди левги от Седемте града, знае неща, които са достъпни едва за шепа хора. — Все още не се беше обърнал. — Не знам какви са източниците ти, момче, но ме послушай: пази за себе си това, което знаеш.
Гъноуз сви рамене.
— Разправят, че бил изменил на някой бог.
Мъжът най-сетне се обърна към него. Лицето му бе набраздено от белези, следи от изгоряло грозяха челюстта и лявата му буза. При все това изглеждаше млад за командир.
— Вникни в този урок, момче!
— Какъв урок?
— Всяко решение, което взимаш, може да промени света. Най-добрият живот е онзи, който боговете не забелязват. Искаш ли да живееш свободно, момче, живей кротко.
— Искам да бъда войник. Герой.
— Като порастеш, ще ти се отще.
Ветропоказателят на Мок изскърца жално, щом капризният порив откъм залива отвя изпъстрените с искри пушеци. Гъноуз подуши вонята на развалена риба и на пристанищната гмеж.
При командира дойде още един Мостовак. Беше жилав и ако не друго, изглеждаше млад — само с няколко години по-голям от дванадесетгодишния Гъноуз, с очукана обгоряла гусла на гърба. Лицето и ръцете му бяха сипаничави, а бронята му представляваше странна смесица от снаряжения, навлечени върху овехтяла, покрита с мръсни петна униформа. На бедрото му висеше къс меч в напукана дървена ножница. Той се облегна на зъбера до другия мъж с лекотата на човек, комуто нещата отдавна са ясни.
— Изпаднат ли магьосници в паника, замирисва лошо — каза новодошлият. — Изтървават положението долу, както гледам. Едва ли беше нужен цял отряд магове, за да помете няколко вещици на восъка.
Командирът въздъхна.
— Рекох да видя дали са се обуздали.
Войникът изсумтя.
— Всички са нови и нямат опит. Някои може да се опърлят за цял живот. Освен това — добави той — доста от тия долу изпълняват чужди заповеди.
— Голо подозрение.
— Доказателството е пред очите ти — отвърна другият. — В Мишия квартал.
— Е, да.
— Прекалено си предпазлив — каза войникът. — Въслата разправя, че това е най-голямата ти слабост.
— За Въслата да му мисли императорът. Не е моя грижа.
Отвърна му ново сумтене.
— Май скоро ще стане грижа на всички ни.
Командирът замълча и бавно се обърна към събеседника си.
Мъжът сви рамене.
— Просто чувство. Избрала си е ново име. Ласийн.
— Ласийн?
— Напанска дума. Означава…
— Знам какво означава.
— Дано и императорът да го знае.
— Означава „владетел на трона“ — каза Гъноуз. Двамата го погледнаха.
Вятърът отново смени посоката си и кацналият на шипа железен демон простена — този път с миризмата на хладния камък от самата Твърдина.
— Възпитателят ми е напанец — обясни Гъноуз.
Зад тях се чу нов глас, този път женски — властен и студен.
— Командире.
Двамата войници се обърнаха, но без да бързат. Офицерът каза на събеседника си:
— Новият отряд долу има нужда от помощ. Прати Дужек с едно крило и да вземат няколко сапьори да ограничат пожарите — няма смисъл да изгори целият град.