Кутията за всичко
- Автор: Хендерсън Зена
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията за всичко». Краткое содержание книги:
— Взели сте ми я! — плачеше тя. — Взели сте ми я! И се измъкна от прегръдката ми.
— Защо не й я върнете? — попита ме шепнешком сестрата. — Щом толкова се измъчва? Каквото и да е…
— Защото съществува само във въображението й — отвърнах мрачно аз. — Не мога да й върна нещо, което го няма.
„Прекалено е малка!“ — помислих си с горчивина. Беше прекалено малка, за да проумее, че онова, което искаш най-силно, е най-непостижимо.
Разбира се, лекарят не откри нищо нередно. Майка й просто реши, че е имала лек припадък, и на другия ден Сюлин през цялото време не откъсна празен поглед от прозореца, без да помръдне отпуснатите си на чина длани. Заклех се никога да не отнемам нечия вяра, щом нямам нещо по-добро, с което да я заместя. Дадох ли нещо на Сюлин? Разполагаше ли тя с нещо по-добро от онова, което й бях отнела? Нейната Кутия не й ли помагаше да преодолява именно такива трудни моменти? И какво да прави сега без нея?
След известно време тя отново се включи в заниманията в клас, а след още известно време — и в игрите. Отново започна да се усмихва, но никога не се смееше. Приличаше на изгаснала свещичка. Пламъкът си беше отишъл заедно с вярата й. Вече не ме поглеждаше съзаклятнически с преливащи от обич очички. Всеки път, щом я докосвах, лекичко отдръпваше рамото си.
Един ден си дадох сметка, че Сюлин претърсва класната стая. Ден след ден тя проверяваше милиметър по милиметър всяка кутия с играчки, всяка бучка глина, всяка лавица и шкафче и всяка чанта. След около седмица вече бе огледала навсякъде с изключение на моята катедра. Всеки път, щом отворех някое чекмедже, тя моментално изникваше до лакътя ми и светкавично надникваше вътре, преди да съм успяла да го затворя. И винаги намираше основателно оправдание за това, че се навърта наоколо ми.
„Тя отново вярва — помислих с надежда аз. — Не желае да се примири с факта, че Кутията й е изчезнала. Иска си я отново. Но нея наистина я няма — натъжих се аз. — Този път завинаги.“
Няколко дни по-късно реших да открия цветния тебешир, който винаги прибирах много внимателно и никога след това не можех да намеря. Напъхах ръце в дясното чекмедже чак до самото дъно. Вътре имаше какво ли не — цяла камара боклуци, натрупани вътре с времето и прибирани или скривани там уж закратко. Заизмъквах писма до Дядо Коледа, счупена прашка, смачкана червена панделка, кутийка с капсули, раи-ран чорап, шест броя от училищния вестник, гумен нож, Евангелието от Лука, лопатка играчка, модели на хартиени фенери и розов пластмасов пеликан. Открих ирландската си ленена кърпичка, която мислех, че съм загубила завинаги, и на дъното на цялата тази бъркотия напипах нещо квадратно. Зарадвах се — сигурно беше цветният ми тебешир! Измъкнах ръце, изтърсих всичко на пода и видях между пръстите си Кутията.
Отново бяхме заедно. Навън светът представляваше очарователна пустиня от белота, вятърът виеше зад прозорците и почукваше с влажните си бели пръсти по топлата светлина. Вътре тревогата и очакването, и безкрайната самотност се бяха стопили в утехата от едно рамо и топлата прегръдка на две ръце — и никъде, никъде наоколо не се усещаше страхът от раздялата. Това бе щастливият край. Това бе… Това беше Кутията за Всичко на Сюлин! Сърцето ми щеше да се пръсне. Тя беше тук! В претъпканото с боклуци чекмедже! През цялото време бе стояла там! Коленете ми трепереха. Скрих кутията между гънките на полата си. След това се свлякох на стола, сложих я в средата на бюрото си и я покрих с длани, за да се спася от изкушението. Погледнах към Сюлин. След малко щеше да приключи с възложената задача, но това не я радваше особено. Отново щеше да скръсти ръце пред себе си и да чака така, докато й възложа нова работа.
Алфа би одобрила това. И по всяка вероятност този път поне щеше да бъде права. „Халюцинациите“ може и да са ни нужни, за да ни крепят — всички нас с изключение на хора като Алфа, — но когато отиваме твърде далеч в усилията си да се пренесем дори физически в несъществуващите пространства на своите желания…
Спомних си как слабичкото, вцепенено телце на Сюлин се строполява на пода. Дълбоката й потребност бе открила — или създала (кой би могъл да каже със сигурност?) — нещо твърде опасно за едно дете. Толкова лесно бих могла да върна искриците на щастието в нейните очи… Но каква щеше да бъде цената?
Не, бях длъжна да спася Сюлин. Само зрелостта — родена от тъгата и от самотността, които тя едва бе започнала да опознава — можеше да ни научи да използваме безопасно и разумно една Кутия за всичко.
Сърцето ми се разтуптя, когато плъзнах длани по повърхността и от двете страни на… Отново поставих ръцете си отгоре, преди наистина да погледна — вече знаех, че можеш да зърнеш гледката на своето съкровено желание само за сметка на нечие друго сърце. Седях зад бюрото си разтреперана и задъхана, с мокри длани и имах чувството, че се връщам от някакво далечно пътешествие. И може би наистина се връщах. Може би за част от секундата бях зърнала всички чудеса на света.