Пнин

Не зная дали някой преди е забелязал, но една от основните особености на живота е обособеността. Без покрова на плътта, който ни обгръща, ние умираме. Човек съществува дотолкова, доколкото е отделен от околното. Черепът е шлем на астронавт. Остани в него, инак загиваш. Смъртта е разголване, смъртта е приобщаване. Чудесно е може би да се смесиш с пейзажа, но това означава край на крехкото „аз“. Чувството, изпитвано от Пнин, по нещо напомняше такова разголване, такова приобщаване. Чувствуваше се порест и уязвим. Обливаше го пот. Беше уплашен. Каменна пейка сред лаврите го спаси да не падне върху плочника. Дали спазъмът беше сърдечна криза? Съмнявам се. В тази минута съм негов лекар, така че ще повторя: съмнявам се. Пациентът ми бе от странните и нещастни хора, които наблюдават сърцето си („кух мускулен орган“ според отблъскващото определение на „Нов университетски речник на Уебстър“, останал в осиротелия куфар на Пнин) с гнуслив страх, с нервно отвращение, с болезнена омраза, сякаш то е някакво силно, хлъзгаво, недосегаемо чудовище, паразит, който, уви, трябва да бъде търпян. Нарядко, когато озадачените от колебливия му, препъващ се пулс доктори го изследваха по-грижливо, кардиографът чертаеше баснословни планински ридове и сочеше дузина фатални болести, изключващи се взаимно. Страхуваше се да докосне своята китка. Никога не понечваше да заспи на лявата страна, дори в онези потискащи нощни часове, когато безсънният страдалец мечтае за трети хълбок, изпитал двата, с които разполага.

Ето че сега в парка на Уитчърч Пнин усещаше това, което вече бе изживял на 10 август 1942 година и на 15 февруари (рождения му ден) 1937 година, и на 18 май 1929-а, и на 4 юли 1920-а — а именно, че отвратителният автомат, който бе подслонил, издаваше свое съзнание и не само бе заживял свой, отделен живот, но и му причиняваше паническо страдание. Притисна клетата си плешива глава до каменната облегалка на пейката и си заприпомня предишните случаи на такова безпокойство и отчаяние. Дали този път не е пневмония? Преди два дни премръзна до кости на едно от чудесните американски течения, с каквото домакинът черпи гостите си през ветровита вечер след втората чаша. Внезапно Пнин (дали пък не умира?) забеляза, че се плъзга обратно в своето детство. Усещането бе с драматичната острота от ретроспективни подробности, каквато, разправят, се среща при давещите се — особено в старата руска флота, феноменът на задушаването, обяснявано от един мастит специалист по психоанализа, чието име ми е изхвърчало от паметта, като подсъзнателно възобновен шок, изпитан при кръщаването, който предизвиква взрив от промеждутъчни спомени за събития между първото и последното потапяне. Всичко това се случи за миг, но няма как да го предам по-кратко освен с върволица от думи.