Светът на Роканон [Rocannon's World - bg]

Трябваше да бърза и се насочи към морския бряг, но когато го стигна, слънцето бе залязло, а Голямата звезда заедно с него се беше спуснала към хоризонта. От запад излезе коварен вятър — рязък, поривист и изменчив; звярът скоро се умори от неравната борба. Тя реши да кацнат на пясъчната ивица. В мига, в който стъпиха там, животното прибра крила и подви пухкави лапи под себе си с гръмко мъркане. Семли застана до него, придържайки плаща си под брадичката. Погали го по главата. Ветрогонът шавна с уши, като продължи да издава доволни звуци. Козината му беше уютна и топла под нейната длан, обаче погледът й срещаше само сиво небе с безформени тъмни облаци, оловно море, черен пясък. И тогава по брега притича ниска, смътна сянка, след нея още една, после се появиха и други… Съществата приклякваха, сетне пак хукваха и отново спираха на място.

Жената им извика. До този момент те сякаш не я виждаха, но сега мигновено я обкръжиха, като гледаха да стоят по-далече от ветрогона. Той беше престанал да мърка, а козината му настръхна под пръстите на Семли. Тя стисна плътно юздата, доволна, че си води закрилник, ала в същото време се опасяваше, че животното може да даде воля на свирепия си нрав. Странните хора стояха безмълвни и я наблюдаваха, стъпили здраво с яките си боси крака върху пясъка. Нямаше начин да не ги познае — имаха ръста на фийа и във всичко останало напомняха тъмна сянка на веселите човечета с жизнерадостния смях. Голи, четвъртити, тромави, с редки черни коси и сивкавобяла кожа, която лъщеше като бледата повърхност на личинка; очите сякаш от камък.

— Вие ли сте людете от глината?

— Ние сме гдемиар — народът, властващ над Нощното царство.

Гласът бе неочаквано силен и дълбок и прозвуча с гръмко самохвалство в соления, ветровит здрач, но както и при фийа, жената не можеше да определи кой от тях говори.

— Приветствам ви, о, Владетели на нощта! Аз съм Семли от Кириен, съпруга на Дурхал от Халан. Дойдох при вас да диря наследството си — огърлицата, наречена „Окото на морето“, която е изгубена преди много години.

— Че защо я търсиш насам, дъще на ангиар? Тук има единствено мрак, пясък и сол.

— Защото в дълбините се знае кое къде е изчезнало — отвърна гостенката, готова веднага да премери остроумието си с тях — и златото, дето идва от земята, намира обратния път към нея. Казват, че понякога сътвореното от нечии ръце се връща при създателя си.

Беше просто догадка, обаче Семли явно улучи в целта.

— Вярно е, че познаваме огърлицата „Окото на морето“, ала само по име. Тя е изработена в тези пещери преди доста години и е продадена на ангиар. А синият камък е добит от нашите родственици на изток. Но това е много стара приказка, чуждоземна дъще.