Онзи същият...

— Е?

Мартин го гледаше спокойно.

— Значи реши? Няма да тръгваш с мен, така ли?

— Няма, сър.

— Боже мой, това ше бъде истинско приключение! Знам, ще го намеря.

— За вас това вече е въпрос на живот и смърт, нали?

Лицето на капитана стана като че ли мъничко тъжно.

— Да.

— Може ли един въпрос, сър?

— Какъв?

— Когато го намерите… ако го намерите… за какво ще го помолите?

— Ами… — капитанът се запъна, наведе очи. Почти минута стоя в недоумение, накрая някак странно се усмихна. — Ще го помоля за мъничко тишина и покой. Отдавна, о, колко отдавна искам мъничко покой.

— А опитвали ли сте някога?

— Не те разбирам…

— Няма значение. Довиждане, капитане.

— Сбогом, Мартин.

До ракетата го чакаше целият екипаж. Щяха да летят само трима, другите седмина оставаха с Мартин. Капитанът сърдито ги огледа и произнесе присъдата си:

— Пълни глупаци!

На кораба се качи последен, отдаде поздрав с енергичен жест и злобно се изсмя. Люкът хлопна и ракетата стартира, изхвърляйки огромни огнени вълма. Мартин я проследи как тя се отдалечава, отдалечава, докато накаря изчезна. В самия край на ливадата стоеше кметът, подкрепян от няколко души, и му правеше знаци.

— Замина — рече Мартин, докато се приближаваше.

— Да, замина. Сега този нещастник ще търчи презглава от планета към планета, ще се суети, ще се лута — и винаги ще закъснява. Час, половин час, десет минути, минутка само. Накрая няма да успее само за няколко секунди. А когато облети триста светове и стигне осмата или пък деветата си десятка години — ще закъснее само с части от секундата. А после, може би, още по-мъничко и още по-мъничко. И ще се втурва по-далеч и още по-далеч, за да догони онова, което остави тук, на тази планета, в този град…