Времето на продължителните дъждове

Бе господин Фремли.

Аплодираше в стаята си.

На господин Търл му трябваха пет секунди, докато схване какво чува. После смушка господин Смит и също започна да пляска с ръце. От дланите им отекваха могъщи експлозии. Ехото рикошира в кухините на хотела горе и долу, отрази се в стени, огледала, прозорци, опитваше се да се освободи от стаите.

Госпожица Хилгуд отвори очи, сякаш тази нова буря я бе сварила неподготвена, на открито.

Мъжете изнасяха свой собствен рецитал. Пляскаха толкова трескаво, сякаш в ръцете им един след друг гърмяха фишеци. Господин Фремли изкрещя нещо. Никой не го чу. Длани се разделяха и сблъскваха отново и отново, докато пръстите им не се подуха, старците не останаха без дъх и накрая се наложи да свалят ръце на колене и да се помъчат да успокоят полуделите си сърца.

После, много бавно, господин Смит стана и, без да откъсва поглед от арфата, излезе навън и внесе куфарите си. Дълго остана в подножието на стълбището, загледан в госпожица Хилгуд. Погледът му се спря върху единствения й багаж, после се премести върху нея и той вдигна въпросително вежди.

Госпожица Хилгуд погледна арфата, куфара си, господин Търл и накрая отново господин Смит.

Кимна.

Господин Смит се наведе и, хванал собствения си багаж в една ръка и нейния куфар в другата, започна дългото бавно изкачване в тихия полумрак. Госпожица Хилгуд отново опря арфата на рамото си и или засвири в синхрон с движенията му, или той се заизкачва в такт с музиката — никой не знаеше кое точно.

На площадката господин Смит срещна господин Фремли, който бе наметнал избелелия си халат и бавно се спускаше надолу.