Джонатан Ливингстън Чайката
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Ливингстън Чайката». Краткое содержание книги:
Той прибра криле, превъртя се и стремглаво се спусна надолу със скорост триста километра в час. Те полетяха надолу успоредно с него, описвайки безупречна фигура.
Накрая, със същата скорост, той премина в дълго, вертикално, бавно превъртане. Те се превъртяха заедно с него, усмихнати.
Той се върна в хоризонтален полет и помълча още малко, преди да заговори:
— Много добре — каза той. — Кои сте вие?
— Ние сме от твоето Ято, Джонатан. Ние сме ти братя. — Думите им бяха уверени и спокойни. — Дойдохме да те отведем по-високо, да те заведем в твоя дом.
— Аз нямам дом. Нямам Ято. Аз съм Прокуден. И освен това, сега прелитаме над върха на великата ветровита планина, а само след още няколкостотин метра аз няма да мога да издигна по-високо това старо тяло.
— Можеш, Джонатан. Защото си се научил. Ти завърши едното училище и вече дойде време да започнеш следващото.
Понеже тези думи бяха озарявали целия му живот, сега Джонатан Чайката веднага разбра техния смисъл. Прави бяха. Той би могъл да лети още по-високо и беше време да се завърне у дома.
Той огледа за последен път небето и великолепната сребриста земя, кьдето бе научил толкова много.
— Готов съм — каза накрая той.
И Джонатан Ливингстън Чайката се заиздига нагоре с двете сияйни като звезди птици, докато изчезнаха в напълно черно небе.
Втора част
ЗНАЧИ ТОВА СА НЕБЕСАТА,
мислеше си той и се усмихваше на себе си. Не беше много почтително да анализираш небесата в момента, когато се издигаш нагоре, за да навлезеш в тях.
Докато се отдалечаваше от Земята, вече над облаците и в неизменна фигура с двете лъчезарни чайки, той забеляза, че и собственото му тяло започва да блести, както техните. Наистина, същият онзи млад Джонатан Чайката, който винаги бе живял зад златистите му очи, и сега си беше там, но погледнато отвън, формата му се бе променила.
Все така усещаше тялото си като тяло на чайка, но то вече летеше много по-добре, както старото никога не бе успявало. Виж ти, помисли си той, с наполовина по-малко усилия достигам двойно по-голяма скорост, двойно по-добри постижения, отколкото в най-добрите ми дни на Земята!
Сега перата му сияеха ослепително бели, а крилата му бяха гладки и съвършени като слитъци полирано сребро. Той с наслаждение започна да ги проучва, да изпитва силата на тези нови крила.
Когато достигна четиристотин километра в час, усети, че наближава предела на своята максимална скорост. При четиристотин и четиридесет реши, че по-бързо не би могъл да лети и дори изпита разочарование. Значи възможностите на новото му тяло имаха граници. И въпреки че доста бе надминал предишния си рекорд за скорост, все пак някаква граница съществуваше и бяха нужни огромни усилия, за да я преодолее. На небето, помисли си той, не би трябвало да има граници.
Облаците се разтвориха, неговите придружители извикаха: „Щастливо кацане, Джонатан!“ — и изчезнаха в разредения въздух.
Той летеше над някакво море към скалист бряг. Няколко чайки тренираха на скалите движения за полет. Далеч на север, съвсем на хоризонта, летяха още няколко. Нови гледки, нови мисли, нови въпроси. Защо ли имаше толкова малко чайки? На небето би трябвало да има безброй ята чайки! И защо така внезапно се почувствах толкова уморен? Би трябвало чайките на Небето никога да не се изморяват или да заспиват.
Къде беше чувал това? Спомените от неговия живот на Земята изчезваха. Земята бе мястото, където бе научил много, наистина, но сега подробностите избледняваха — имаше там нещо като борба за прехрана и той беше като че ли Прокуден.
Десетината чайки от брега безмълвно дойдоха да го посрещнат. Той почувства само, че е добре дошъл и че си е у дома. За него това беше голям ден — ден, чийто изгрев вече не си спомняше.
Той изви, насочвайки се към брега, размаха криле, за да спре във въздуха на два пръста над земята, после леко кацна на пясъка. Другите чайки също кацнаха, но без изобщо и перце да изпърха. Както се полюшваха във вятъра с изопнати блестящи крила, просто някак променяха наклона на перата си и спираха в мига, в който крачката им докоснеха земята. Това беше красиво изпълнение, но Джонатан бе твърде изморен, за да се опита да го направи. Застанал там, на брега, без изобщо да бе промълвил и дума, той заспа.
През следващите дни Джонатан разбра, че на това място има да научи също толкова много за летенето, колкото и в предишния си живот. Но имаше и разлика. Той беше сред чайки, които мислеха като него. За всяка от тях най-важното нещо в живота беше да търси и постига съвършенство в онова, което най-много обича да прави — да лети. Те до една бяха великолепни птици и часове наред всеки ден се упражняваха и изпробваха нови и нови фигури от висшия пилотаж.