Зона 51: Истината
- Автор: Мейер Боб
- Серия: Зона 51 #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Истината». Краткое содержание книги:
Кивотът на завета… Екскалибур… Светият граал… Тайните сили на легендарните артефакти най-после са разкрити. Заложено е бъдещето на Земята. Хора и извънземни се борят за контрол над последната тайна: местонахождението на извънземния кораб-майка, нашият последен шанс за спасение. За командира на Зона 51 Майк Търкот залогът е по-голям отвсякога… защото тайната е погребана в блокираната памет на бившата му любима Лиза Дънкан.
Все още изтощен от извънземните войни, в които загиват повечето от хората му, Майк се хвърля в последния сблъсък — срещу извънземна армия, бореща се за пълна власт. Кодовете за изстрелването на ядрените ракети са в ръцете на извънземните и Земята е изправена пред ядрен холокост. Единствената разменна монета е корабът-майка. Когато започват да текат последните мигове, се разкрива поредната смайваща тайна. Залогът: нашият вид, нашето бъдеще, нашата Земя.
До изригването на вулкана изтекоха петдесет години, но от гледна точка на вечността това беше сравнително кратък период.
За нещастие, въпреки че Третата световна война бе приключила, Първата междупланетна война с участието на Земята се очертаваше като съвсем реална възможност, факт, известен само на неколцина избраници. Но не и на човека, който беше извадил Екскалибур, ключа за главния пазител, от неговото скривалище близо до връх Еверест и сега седеше там в безсъзнание, умирайки от студ.
НАСТОЯЩЕТО
1.
Връх Еверест
Майк Търкот ядосано замърмори. Нямаше друго желание, освен да го оставят на мира. Беше завит в топло одеяло и му бе много удобно. Неделна утрин в Мейн, единственият ден през седмицата, в който си беше вкъщи и не се налагаше да става по тъмно. Просто му се искаше да си доспи. Смътно си спомняше някакъв сън, настойчив, раздразнителен шум в подсъзнанието му. Тъмнокоса жена с бяла роба, която стоеше на плаж. Гледаше го. Устните й се движеха. Казваше нещо, ала той не я чуваше. Нещо в мястото обаче не бе наред. Сенките, водата. Изобщо не бяха наред.
Съсредоточи се върху устните й и разбра, че много пъти е опитвал вкуса им. Бяха тънки и бледи, лицето — ъгловато. Познаваше я…
„Събуди се“.
Не я чуваше, по-скоро знаеше какво му вика.
„Събуди се“.
Търкот не искаше да се събуди. Не си спомняше някога да се е чувствал по-спокоен и да му е било по-удобно. Беше адски уморен, знаеше го, и колкото и да си почиваше, пак нямаше да му стигне.
„Трябва да ми помогнеш.“
Тя го бе спасила, знаеше го, макар че не помнеше подробностите. Знаеше също, че са вършили заедно много неща и са били на много места. И че отчаяно я е обичал. Това чувство го прониза и го откъсна от унеса му.
Търкот отвори очи, ала видя само бяла пелена. Запремигва и усети нещо мокро върху лицето си. Разтърси глава и постепенно осъзна, че кожата му е покрита със сняг. Обзет от паника, той рязко се надигна и от горната половина на тялото му се откъсна петнадесетсантиметрова снежна покривка.
Огледа се. Пропаст отпред. Скала отзад.
От двете му страни имаше тела. Замръзнали. Едното в черна роба, поръбена със сребро. Другото — в древна кожена ризница. И третото в алпинистки екип от началото на XX век — Санди Ървин, който беше изчезнал през 1924 година при изкачване на върха заедно с Джордж Малъри. С усмивка, завинаги замръзнала на лицето му. Това разтърси Търкот. Ако не се бе събудил, и той щеше да умре с усмивка на лице. Започваше да усеща студа. Нервните му окончания се събуждаха и го пронизваха с мъчителни болки.
Погледна надолу и едва различи меча върху коленете си.
Екскалибур.
Ключът за главния пазител, който беше активирал, като го бе изтеглил от ножницата.
Внезапно се върна в действителността. Яков трябваше да е на кораба-майка с главния пазител. Дънкан го нямаше. А самият той беше на връх Еверест.
До меча лежеше сатфонът, със замръзнала, покрита с коричка лед повърхност. Търкот сковано се пресегна, вдигна телефона и го прибра в канадката си. Студът затрудняваше и най-малкото му движение.
Наложи си да се изправи, здраво стиснал Екскалибур в дясната си ръка и пикела в лявата. Знаеше, че енергията, която му бяха дали амфетамините, се е изчерпала и количеството на кислорода в кръвта му намалява. Откога ли седеше тук? Не можеше да е от отдавна, защото все още усещаше дланите и ходилата си. Провери маската. Нямаше приток на кислород. Бутилката на гърба му сигурно вече беше празна.
Също толкова сигурно, колкото усещаше меча в ръцете си, знаеше, че не може да мине по скалния перваз, нито да се спусне по планината по същия начин, по който се бе изкачил. Отново погледна трите замръзнали трупа. И те го бяха знаели. И не се бяха събудили от последния си сън. Приятен последен сън.
Затвори очи и се опита да напрегне зажаднелия си за кислород мозък — въпреки непреодолимото изтощение и болка. По време на службата си в спецчастите многократно беше тренирал на големи височини и студ и сега се помъчи да си спомни наученото. Никога не се бе качвал толкова високо. Инструкторите му бяха втълпили едно нещо за планината: гравитацията може да е приятел или враг в зависимост от това накъде се насочваш и с каква скорост. Трябваше да се спусне надолу, и то бързо. Погледна под склона Каншун откъм северната страна на Еверест. Гравитацията можеше да му е приятел, но само едно подхлъзване и щеше да пада адски дълго.